Изплаши я хаосът, който намери в себе си, хлопвайки вратата. Наостри ушета. Навън тишината засвистя. Тръпки, напомнящи капки дъжд се отекоха в нея, като след буря. Закапчукаха бавно една в друга, смесвайки се и след малко усети, че не е в състояние да мисли.
Завъртя се в стаята, но я обхвана горещина. Набързо отвори прозореца. Запали нова свещ. Погледна дървената маса за хранене, върху нея – вазата с маргаритки, столовете, леглата, всичко си стоеше точно, както го беше оставила. Нейното легло с бродираните бели възглавници – с розови цветчета, с нагънатия розов чаршаф, докосващ пода, а другото легло – изпънато и непокътнато. Никой не беше идвал. Какъв ужас, ако се беше оказало обратното!
Оправи роклята си, заслушвайки се. Струваше ѝ се, че може да чуе стъпки отново. Но беше тихо. Само още гласът му се разливаше из нея все така бистър. Опитваше се да върне неговите точни думи, после нейните, но те се смесваха, като в стъклена колба в час по химия: нагоре – надолу, нагоре – надолу …Бззззз! Пуф! Какви му ги наговори? Какви ги свърши? Всичко беше нереално. Дори тази загубила се пчела. Надя отвори прозореца по-широко.
На нея ли се случи всичко това? Колко време продължи? Час? Два? Нямаше представа. Седна на леглото и обхвана дългите си крачета. Какъв беше той? Защо бе толкова сигурен, че утре ще го чака? Как изобщо посмя да си го помисли? А и да ѝ казва с коя рокля? Да се грижила за себе си! Показа ли му, че го харесва? Не, естествено! Стана ѝ още по-топло. Огнена топка ли беше глътнала? С нищо друго не можеше да си обясни обхваналата я треска, затова отиде до мивката отпи и обля лицето си със студена вода. После помириса роклята си… Истина беше. Трябваше някаква противоотрова. Тя взе внимателно една философска книга. Беше стигнала до „Етика на закона”. Разтвори я, въздъхвайки и се опита да се съсредоточи. Миглите на момичето затрептяха по редовете: ”… затова християнският свят живее двойствен, дуалистичен живот: и според закона, и според благодатта.” С всеки преминал ред се опитваше да избута преживяното настрани, да падне от нейните мисли, настрани от тялото, да се успокои: „…тя често намира защита в порядъка на закона…”, но редовете преминаваха машинално пред нея, докато преживяното не само не можеше да се избута, но бе заело всяка частица от Надя и сега то дишаше там, биеше със свой ритъм, изменяйки и нея. Тя избърса все още влажното си лице, оставяйки книгата на нощното шкафче. Сгуши се на една страна и малко, по малко заплава. Драскащият му глас стана посока, топлият му дъх – вятър, ръцете на мъжа се преобразиха в брегове, очите му бяха светлина в тъмното, а устните… Как можеше да се сравни с разказите на Цвети! Тя духна свещта и стана от леглото. Това беше напълно откачено и едновременно невероятно хубаво. Излезе отново навън. Отсреща всичко беше загасено, сякаш преди малко нищо нередно не се беше случвало. Дори луната все така обливаше градината с дантелени светлосенки. Той изглежда беше отишъл на работа.
Надя остана така известно време пред вратата – на едно място. Искаше да я лъхне хладнината, да усети подвижни косите си, по раменете и гърба, както преди малко неговите пръсти я докосваха, както когато тялото му се притискаше в нейното.
След малко тръгна към външната баня, там имаше по-добро налягане на водата. Съблече се и се обля с хладка вода. Напълно нереално! Напълно! – си повтаряше, прехвърляйки тъжните разкази на майка си за туркинчетата, за преминалите реката българки – влюбени, глупави, избягали в града, в чужбина, далече някъде безпомощни, огъващи се при най лекия ветрец, като дървета без корен! А той… дошъл тук. Ей, там – отсреща, на един хвърлей. И защо? Да изпита тесногръдието на човешката природа, ли? Да бъде заплют и стъпкан като гъсеница? Ами тя? Коя е тя? Кой ще я чуе? Дори и Цвети – собствената ѝ сестра би се присмяла. От друга страна, семейството ѝ трудно би се досетило, когато е точно пред очите им. – успокояваше се момичето. Направо под носа им ли? – се питаше веднага след това, обливайки краката си, а водата биеше в плочките – с ожесточението на градушка, дълбаеща в корените на цвете. Това би било по-лошо от смърт, ако разберат. Не, няма да се срещне повече с него. Най-добре ще е. Само, когато стане един часа, ще отиде да му го каже лично, да му обясни подробно, да му изтъкне доводите си, иначе ще реши, че тя се крие. Той трябва да разбере веднага. Не, нищо няма да му обяснява. Ясно и директно ще му съобщи, да не идва повече и толкова. Същото направи Цвети с първото си гадже, след това лесно го забрави. После ще изчака известно време, ще завърши, ще кандидатства, може дори да си намери подходящ българин, който да я приеме такава, каквато е и вероятно щеше да отмине. Така се убеждаваше Надя, макар че вече нямаше търпение да дойде вечерта.
На другия ден арабинът се прибра да изкара Алатафина. Завърза я на стадиона да пасе. На барчето се видя с Рамадан. Поразпита го за околностите, онзи все едно само това чакаше. Упъти го с най малки подробности, но докато разказваше, се досети, че неговият приятел е намислил нещо. Не му хареса на арабина как се подсмихва Рамадан, но тукашното любопитство край нямаше. После мина през бръснарницата да се приведе в ред и там като го подхвана сина на бръснаря, уж само малко му каза, че ще го подкастри, но се заигра с брадата, с косата, чак до веждите му стигна. Хубави вежди, изразителни, черни и лъскави, имаше само няколко почти незабележими косъмчета между тях. Насим беше полу задрямал, когато бръснарчето потупа остра миризма по бузите му. Арабинът се ококори и тъмните му очи станаха като копчета на балтон. За малко нямаше да стане от стола:
- Абе, какво направи ти, бе, човек? - наведе се към огледалото той, подпрял ръце на дръжките на стола.
Бръснарчето го гледаше учудено. Старият му баща, остави седналия на стола мъж, изключи машинката и се приближи към Насим.
- Е, добре си де, к’во не ти харесва? – попита го старшият.
Насим изглеждаше смаян. Той толкова много обичаше брадата си, а сега с този катинар и с тези подстригани и загладени вежди, напомняше на лондонско конте. Косата добре беше оформена, но брадата, веждите…
- Абе, момче, аз ти казах само малко да скъсиш от брадата. – подскачаше пред огледалото и насичаше речта си пред притеснените баща и син и едва се сдържаше да не избухне на арабски. – Ето, и защо ми острига така веждите? – показваше оскърбен лицето си – Ай, ай, ай, как комично си ме направил ,ти... – тюхкаше се арабинът, без да може да свикне с новия човек, който го гледаше отсреща.
- Ама, ти нали каза… – вдигна ръцете момчето, в знак на протест. – Пък и сега такава е модата, бе бате Насиме, всички искат катинари да им чертая, пък ти се сърдиш на хубавото!
- Добре си, добре си. – обади се невъзмутим клиентът наблюдаващ възмутеното хлебарче пред огледалото. Последният не го чу.
Не му започна този ден добре, плати, макар че се дърпаха да му взимат парите и си тръгна. Надяваше да не пропусне нещо важно, говореше си наум. Чудеше се как да да я впечатли и едновременно да не ѝ създаде неприятности. Купи си прожектор и други важни дреболии, а когато стигна до входната порта, без да иска се видя в отражението на прозореца и му се стъжни настроението. Ето ти дивак, дивак! – реши внезапно. Ай, ай! Забърза се към бидона в банята, за да отстрани нелепото козе оформление, но преди да дръпне ресните, погледна отсреща. Цвети и майка ѝ бъркаха нещо в казана на огъня и се смееха. На сладко му замириса, на смокини по-точно, както установи след малко от долетялата миризма.
***
Гладко обръснат, изкъпан и преоблечен, в един часът арабинът стоеше в тъмнината на имението си и чакаше. След малко бялата рокля разполови тъмнината в градината и усмивката ѝ се разлисти в очите му.
- Ах! - въздъхна той и разтвори ръце. - Това е моето момиче! – озари се, докато гледаше как Надя се приближава към него, засиявайки с още по-ослепителна светлина.
- Как е на арабски: не можем да се виждаме повече? – попита го на един дъх разстояние, докато се смееше, а косата ѝ се разливаше на талази по раменете.
- Какво? Какво? – лицето му се напълни с кръв. – Ела, тук! – придърпа я неочаквано и я залепи плътно за себе си, Надя потрепери от вълнение, но продължи:
- Кажи ми, за да ти го кажа на арабски, искам да звучи убедително, не ме гледай така, и нищо, че се усмихвам, говоря сериозно. – изстреля наведнъж Надя.
- Какво? Ти се смееш дори? Чакай малко. – отдръпна са арабинът и я погледна налудничаво, като че ли не вярваше какво му казва. Видя, че нейните очи блестяха, сякаш бяха пълни със сълзи, но пък се усмихваше и изглеждаше хладнокръвна като змия.
Не можеше да са сълзи, не – помисли той.
- Найдена, слушай. – проговори той. – Аз те харесвам, много те харесвам. – настъпи кратко мълчание, тишина в която Надя търсеше опора, доводи за думите си в неговите тъмни очи. Всичко изведнъж ѝ се стори още по-плашещо и сериозно.. - Но виж, – продължи Насим – ти трябва да си сигурна, трябва да знам, че и при теб е така. Аз ще се оправям с останалото, не мисли за това. Не се страхувай какво ще кажат хората, аз съм живял така, бил съм в това положение, Найдена. Важното е да знам, дали ти искаш да сме заедно. Харесваш ли ме, Найдена? – хвана я за отпуснатата ръка и ѝ оправи хвръкнал кичур. – Кажи ми.
Надя мълчеше и го гледаше разколебана. Предната вечер не беше обърнала внимание, колко приказлив може да бъде и как думите му имат способността да казват всичко, което тя се страхуваше да изрече или пожелае на глас. Ръката му я държеше. Искаше и едновременно се страхуваше да му отговори. Как да му каже, че изведнъж ѝ беше станал мил, че мислеше за него непрекъснато, когато усещаше надвисваща опасност и тази опасност можеше да се срути върху най-близките нейни хора. Само с една дума. Само с едно действие.
- Дай ми целувка. Ела. Ела, тук. – прегърна я той и вдиша нейните коси.
Надя се сгуши в него. Устните му я потърсиха. Тя изви шия. После целувките се изсипаха изведнъж – нежни, жадни, уязвими, търсещи, сякаш бяха способни да изплашат страшната реалност, да я сложат на колене под тях, я тя да потръпне от ужас, потъвайки вдън пределите си.
След това помнеше само откъслечно неговите думи. Той я метна на Алтафина. Всичко се завъртя като във филм и запрепускаха из прериите на безкрайна лунна девственост. Момичето опираше глава на рамото му, с очи мокри от щастие, стискаше го здраво и летеше. Нейното сърце приличаше на този кон – хвръкнал из тъмните пътища, див, лудешки пукот, бягство към неоткрита галактика. Искаше този миг никога да не свършва и си пожела, някой ден да го превърта в спомените, да изцежда всяка подробност от него до края на живота си. До края на галактиките.
(следва)
© Силвия Илиева Все права защищены