След малко се намериха пак на пътя и пак хванати за ръце. Беше студено, а все едно сезонът не отговаряше нито на зима, нито на пролет, на есен, нито дори на лято. Беше пети, независим сезон, от който не зависеха проявите на природата. Беше сезон, разливащ се във вените им, а после и в дуварите, до които се допираха. В насечените от тежест въздишки. В стаеното и нищо не разбиращо сърце. То се преобръщаше внезапно. Замлъкваше. Сезонът настъпваше с близостта им. Имаше вкуса на устните им. Ароматът на кожата им. А цветът му личеше, само когато затвореха очите си. Вероятно за момичето този сезон носеше името – Насим. За Насим сезонът се казваше Найдена.
– Искам да завършиш гимназията първо – говореше той. – Да отидем да направим изследвания при по-добри специалисти. Няма защо да си губим времето с български лекари. И според мен не е красиво младо момиче да излиза толкова късно, така разголена, не ми харесва.
Мълчеше като поливана със студена вода. Мълчеше, питайки се, дали не си въобразява, че всичко се повтаря отново и отново. Намираха се на същия кръстопът. Имаше такава италианска мозайка на пода в стаята си. Разни нашарени ситни линийки, ромбове, кръгчета в тъмно червено и бяло. В която и фигура да се взреше, откриваше винаги различни изображения, но имаше една, която стоеше еднаква непрекъснато. Тя беше най-открояващата се. Надя я оприличаваше на праисторическо животно, отворило уста към небето. Животното също имаше и бивни. Точно към устата му се спускаше една светкавица. Понякога Надя се завърташе от различни ъгли, за да го провери и да го види по друг начин, но онзи който беше майсторил мозайката, по някаква глупава случайност беше направил фигурата със своя уникална индивидулност и в самотата си Надя понякога гадаеше: защо както и да се завърти ъгъла на наблюдение, тя е непроменлива.
Както и да се завъртеше, както и да погледнеше на любовта си, тя си стоеше в една форма и единственото, което би учудило Надя в онзи миг, – докато Насим изказваше на глас мислите си, – ,щеше да е, ако праисторическото животно с бивни и светкавица отгоре, се окажеше всъщност пеперуда, кацнала на разтворен цвят.
Защото не бяха ли и сега чувствата над всички фигурки?! Не беше ли любовта й помъдряла? Не беше ли нивото на тази пълноводна река помитащо и защо – се питаше тя – го беше обвинила в лицемерие, когато тя го бе крила мъжът, който я беше върнал към живота като срамна тайна. Любовта беше пъплеща, излизаща от коритото си река, в която лицемерието нямаше шанс да издрапа до брега. Размахваше ръце като удавник, молеше се някой да го извади и да си признае пред същия някой, че трудно би могло да оцелее в тая стихия. Стихия, която събличаше до кости плътта. Заболя я.
– Значи искаш да уча, да се лекувам, да си стоя вкъщи и да ходя забулена.
– Не, ето! Вдигна ръце към небето той и стана от дувара, където бяха седнали. – Ах, защо все грешно ме разбираш... Искам да имаш образование и да се чувстваш добре. Защо е необходимо да изкривяваш думите ми, Найдена?
- Не ги изкривявам, просто споделям.
- О'к, споделяй си, но мислиш ли на мен какво ми е в този момент?
Надя мълчеше. Вероятно наистина не разбираше как точно се чувства той.
–Дали ми е хубаво, когато ми казваш: ще се омъжа за теб, а после изчезваш? А? О'к, тогава си била болна, не си могла, а днес? Не те искам повече, лицемер и т. н. Аз лицемер ли съм според теб, Надя? Казах ли нещо, с което те обидих? Ти си свободен и мислещ човек, можеш да ходиш където си решиш, но като твой мъж не бих те пуснал на подобно място сама.
– Ясно. Значи свободния и мислещ човек, не може да излиза сам, така ли?
– Не ми е приятно да излизаш без мен, да. Не ми харесва други да те гледат. На теб харесва ли ти да те гледат други мъже? А?
Харесваше ли ѝ наистина? Тя погледна встрани, за да си го представи. Дори не се беше сетила за това, преди да ѝ зададе директно въпроса. А и той беше така зададен, че всякакъв различен отговор от "не" щеше да повлече още агония, а тази вечер не би понесла повече.
– Значи ме ревнуваш?
– Не съм ревнив, не говори глупости. Дори съм много либерален. Но само аз имам право да виждам колко си хубава. И ако говореше искрено онази вечер, ти си вече моя жена. Искам да се грижа за теб, но ти трябва да се научиш да се пазиш и сама. Ако всеки ден кацат по тебе нечисти погледи, как да се чувстам аз тогава, ти ми кажи? Как да отивам на работа спокоен? Хубаво ли ще ти е аз да се съблека гол до кръста в дискотеката и жените да ме оглеждат? Как ще се чувстваш ти?
– Не знам. Аз гола до кръста ли бях?
– Не, разбира се. Но ти си много красива, не е трудно да си те представят гола с тази рокля.
Цвети се беше оказала права и това още повече не й даваше мира. Така ли я виждаше той, гола? Така ли я възприемаше? Като ходеща секс робиня? – не можеше да повярва. Изгледа го . Не можеше да асимилира още. В какво се беше забъркала, не разбираше.
– Аз те обичам, Надя. Какво лошо има, че те пазя само за мен? Какво нередно виждаш в това, че непрекъснато те желая? Представи си само колко жени има по света! Знаеш ли си колко е трудно да намериш тази, която да почувстваш, че ти е отределена? Да намериш точния човек за теб? Замисляла ли си се, колко хора никога не я намират?
Той беше прав. Усещаше го, но се страхуваше да го изрече на глас. Насим сякаш го долови.
Той обви лицето ѝ. Надя затвори очи. Някъде прошумя кола. Не искаше да гледа тези очи точно сега. Страшно й ставаше само докато допускаше, че най вероятно казва истината. За първи път я беше чула с ушите си и сякаш не беше способна да погледне в нея с широко отворени очи. Така както Сияна. Не, не биваше да го поглежда точно сега, защото това би я довършило. Усети устните му - първо по едната си буза, после по другата, после устата му овлажни клепачите ѝ. Надя стоеше като вцепенена, подпряна на някакъв дувар, на три преки от къщата си. Знаеше къде ще я целуне сега. Знаеше и как. Не беше нещо, което би я изненадало. Но когато устните му вкусиха нейните, тя потръпна и отвори уста.
(следва)
© Силвия Илиева Все права защищены