Цветът на вишните

Значи, отивам вчера в ранни зори да си платя гражданската отговорност на колата. Повехнал такъв, притеснен съм, карам колата в нарушение. Ще ме глобят, книжката ще ми вземат, може и затвор да ме вкарат задето съм немарлив и безотговорен. Гледам - няма полицаи! Те нали сега стачкуват, ускорявам колата, а тя, милата трака, шуми и бучи... Отзад, вместо дим излиза пушек, като двутактова пръпне из пътя. Ама пък се движи, като съветски самолет.

Както и да е, стигнах до мястото, където си плащам всяка година застраховката. Подранил съм, нали трябваше да избегна трафика на полицаите? Пуша, доволен съм - So far so good. Идва младежът. - Здрасти-вика-как е колата?

- А, не-отговарям, аз-За другата съм дошъл, тази на жената я оправих.

- Ти, май вече само коли можеш да оправяш, а?-смигна ми той.

Добро момче, младеж, като го гледам! Той и коли не може да оправя, ама както и да е...

- Застраховката ти е платена, пич - казва със съжаление. Няма да си вземе комисионната.

Споря, размахвам ръце. Това е невъзможно! Защо се крих с припълзявания насам? Защо бяха тия притеснения? Сън сънувах даже - младоженец бях, проверих в съновника - на лошо било. Провери в компютъра отново - всичко е точно, застраховката е платена. Обаждам се на жена ми. Нейният мобилен точно в този момент губи енергия, батерията пада, така се случва винаги.

Добре, сега трябва да намеря къде е полицата. Прибирам се вкъщи. Търся навсякъде... Полицата ми трябва! Трябва да мина колата на технически преглед. Без нея не може! Чака ме бой, смърт или нещо по-лошо: току-виж съм станал младоженец. Жена ми се обажда! Не вярвам! Обаче, явно стават чудеса и преди Коледа.

- Аз платих застраховката преди време, но съм забравила - казва.

Добре, случва се. И аз забравям, макар че не го споделям пред другите богове.

- А къде е полицата?

- Това пък, съвсем не знам.

Пак пуша, мисля. Повече пуша. Почна се едно ровене, цигарите не гася. Но надеждата съвсем започна да угасва. Бях тотално отчаян на ръба на истерията, когато нещо изщрака в главата ми. И започна да ми говори..." Мечтите... Нима искаш да ги запазиш? Да. Вечно. Вечно да спят, нали? Там под листата?Ами чудото? За три дни било, друг път!Аз, от колко време съм ти чудо, а? От колко? Чудесата живеят толкова дълго, колкото дълго вярваш в тях. Докато ги искаш. И докато нещо гори в теб, за да ги храни. Някакво много глупаво, безмозъчно гласче ми досажда в главата...Гоня го от вчера, а то.... Нахално. Не спира! Казва ми, че си искал да дойда... А, аз обърках улицата и сме се разминали и после... нещо е станало с теб. Глупаво е, казах ти. Разрови всички листа... и зелени, и жълти, и кафяви иии.. намери мечтите и ми говори. Иска си къщичката. Вишневата. Казва и други неща... Проклето да е! Виждало било. Как едно тъжно момиче целува един голяяяям мъж. А от очите му се стичали сълзи. Казва ми : Ти виждала ли си какво е... такъв силен и голям мъж да плаче? А, аз му казвам, че знам, защото съм влязла през очите му. Нашата любов може и да няма бъдеще. Но минало имаше. Каква история само?! Всичко започна от онази бреза с образите на нея... Помниш ли? А после там остана. Не, защото не беше чудо. И не, защото е свършило... А защото попадна на двама нещастници, които не могат да си го вземат. А живи са. Живи са хората. Макар и мъртви. Живи са, защото сами смъртта си създадоха. И затова живеят, да ги боли. От тях самите. И по-лошо има. Обичат се."

Изгориха ме тези думи! Точно сега ли ми трябваше това? Тези думи.... Само един човек можеше така да говори... Какво става? Главата ме цепеше. Полицата! Не можех да мисля сега за това. Трябваше да открия полицата... После, късно вечерта щях да мисля. В кабинета си. Анастасия....

По едно време я намерих в чекмедже с неописуемо съдържание. До една прогнила захарница, която някога е била използвана за несвойствени цели. Сигурно, защото прилича на купа за мас или за масло. Под нея - омазнена, но цяла, стои въпросната полица. Целувам я и тръгвам.

Първо трябва да ремонтирам колата - накладките тропат. Не върви така - ще ме мъмрят, ще се изложа пред германците. Нали те са я измислили тази кола? Audi е това! В сервиза казват - ела утре. Ще е като нова. Взимам колата на другия ден. Не е като нова, съвсем е стара, но си е моя отдавна. Свикнах... Върви, та дрънка, не ми трябва касетофон вътре, отивам на технически преглед.

- Не си платил данъка, младеж! Разсеян си нещо! - казва чичка, който е попрехвърлил работоспособните си времена, ако е имал такива.

Отивам да платя данъка. Пред мен гишето затваря. Данъчната служба има обедна почивка. Жената делово ми обяснява да дойда след час. Нещо позната, сякаш ми беше... Е, хубаво, ще изчакам. Нали има кръчмичка, ще хапна нещо набързо. Ще си купя "Стършел", ще поплача от афоризмите в него и времето ще мине. Сядам в кръчмичката и се оглеждам за сервитьора... И тогава я видях.

И тогава го видях.Този за данъка, дето дойде минути преди обедната ми почивка. Седеше на отсрещната маса и вече преглъщаше, търсейки сервитьора. Мъже! Толкова са първични! На челото им е изписано всичко. Не ми харесваше... Сега щеше да си поръча шкембе и да омирише на чесън навсякъде. Сервитьорът се появи и дойде при мен. Нали бях жена, нормално е. Поръчах си салата и минерална вода и той занесе менюто на онзи. Заиграх се с телефона, но наострих уши да чуя поръчката му.

- Телешко филе, алангле, ако обичате-каза той-Ама, наистина алангле, кажете на готвача да брои до

пет за всяка страна.

Нещо изщрака в главата ми. Беше като клапа, като врата, през която времето ме всмука някъде

навътре в съзнанието ми. Нищо не разбирах... Беше за секунди. Стомахът ме сви. Откачена работа!

"Не е за всеки любовта. Или е толкова различна, че всеки намира в нея това, което да го трансформира, та да изпита мъката на щастието?"

По дяволите! Защо си помислих това? Не са мои тия мисли! Какво става?

Страшно се ядосах. Стана ми горещо... Бузите ми пламтяха...

"Много си готина, когато си ядосана. Като бял чаршаф, вятърът го блъска на простора, мачка го, увива краищата, дращи го в нащърбените ъгли на балкона - а той белее, красив, волен, щедър и вихрен, какъвто може да бъде само един бял чаршаф. Защото е бял, защото е чист. Не той е срещу вятъра, вятърът е срещу него. Дори когато е гневен."

Погледнах го. Той режеше от филето си и явно му се наслаждаваше. От време на време поглеждаше

и към телефона си. Сигурно чакаше някой да му звънне. Да, жена му... която никога няма батерия...

Боже! Откъде знам това? Какво става по дяволите? Кой си ти?

"Мразя да говоря за себе си! Да се гледам отвън искам, време е вече."

"Време за какво?" Боже! Него ли питам?

"Да вървя назад в тактически маньовър, който да се възприеме като напредък. Обръща времето часовникът, пясъкът потича пак - и все надолу!"

"На обратно ли?"

" Виж, навън вилнее вятър - страшен е, силен, събори два пъти металната стойка с джаджите за барбекюто. Дано не се скапе отново връзката. Ама е топло. Вятър работа."

"Моля?" Този е откачен! Беше ми познат отнякъде...

"За малко да блъсне пластмасовите столове на втория етаж. С "Не бива". Преди три-четири години ми откърти улуците. Тук, на втория етаж, е кабинетът ми, в който някога пишех на момичето, което търси любов. И я намира точно така - на обратно, незнайно, далече... Това момиче още държи конеца на своето хвърчило. И Никос Казандзакис май беше казал нещо подобно в "Зорбас" - Господ ни спуска въже..."

"Ти не си добре, нали? Защо ми говориш, защо? Вииижж... остави ме да си изям салатата.

На диета съм и стомахът ми стърже още след кафето сутринта. После ще отидем в данъчното, ти ще си платиш данъка и всичко ще бъде наред. Моля те."

"Тревожа се за теб"

"За мен? Откъде накъде? Аз съм си добре. Нищо ми няма."

"Мъка, много мъка има в теб. Любовта за теб е мъка, горест, болка, витална невъзможност, дъга, под която да минеш, за да я заслужиш. Нима така се заслужава любовта? Това е тъжно. Само тъжно. Та ти да не си боец? Воин, който с храбростта си да е принуден да доказва, че е способен да обича? Да не си храбрец, който трябва да отреже главите на триглава ламя? Да извърши най-велики подвизи, за да бъде обичан?"

"Не вярвам в любовта. Не вярвам в нищо и в никого. Няма начин да повярвам някога.

Какво пък знаеш ти за любовта?"

"Аз не разбирам много от любов. И също нямам желание да я опозная. Да не говорим пък да вярвам в нея. Но тя е част от мебелировката на света. Обикновено се вре пред погледа ти, дори да не я искаш..."

Или точно, когато не я искаш, мислех си аз и го погледнах да не би да прочете мислите ми.

Той погледна часовника си, после мен.... Беше само за секунда. После плати и излезе.

Имаше десетина минути до края на почивката ми. Огледах се наоколо... Сервитьорът прибираше

чинията му и оправяше масата за следващите клиенти. Сложи всичко на таблата и се запъти вероятно към миялното. Там щяха да измият чинията му, и вилицата му, и ножа, и чашата... И щяха да заличат

всяка следа от това, че някога е бил тук, че е съществувал. И ми е говорил... Стана ми тъпо.

Салонът опустя... Всеки ден обядвах тук, а днес намразих този ресторант и в червата си.

Загледах се през прозорците... Небето тежеше. Брезите от отсрещната улица сякаш си говореха нещо... Листата им като хиляди сърчица шумоляха с предчувствие за дъжд. Отдалече идващ, но убедителен. Макар и неспокоен. Невярващ...

Промените, казват били трудно нещо. Да не кажа невъзможно на тези години... Особено, когато си се скрил в бронята на недоверието. Спомних си всичките си приятелки, които се надпреварваха да свалят тази ми броня. Горките... те вярваха, че аз наистина не вярвам. Недоверието, всъщност е следствие на Голямото Вярване. Вярване, което си изхвърлил по погрешка в боклука. Но този боклук е рециклирал теб и вместо дебил те е превърнал в сърна. Сърна в доспехи. Всяка жена има нужда от един такъв боклук, за да се намери. Да се събуди. Да стане красива... Когато Бог те хвърля в боклука, всъщност те целува в сърцето...

"Ти си красива жена. Ваеш се. Сама го правиш. Създаваш се. Мръкваш и изгряваш едновременно. В теб има нещо повече от живот. Ако има перпетуум мобиле - това си ти!"

"Къде си?"

"Отвън. Излязох да пуша"

Хвърлих десетачка на масата и излязох.

Оглеждах се крадешком вървейки към данъчното, което беше съвсем близо до ресторанта. Не трябва да види, че го търся...

Нямаше го. Нямаше го никъде. Той ли говореше в главата ми или полудявах...

Промените стават за миг. Когато загубиш нещо. Или себе си. Или пък, когато намериш... Но, най-вече, ако Бог реши да ти даде това, което е за теб. Ала недоверието е отрова.

Отрова, която бавно, но сигурно отравя всичките ти вътрешности и трябва много време, докато се изчисти. А чистенето започва като абстиненция. Щом отпиеш от противоотровата, недоверието става още по-силно. Тогава серума трябва да се увеличи някак. Всичко е въпрос на доза. И момент. Обикновено това става малко трудно, когато си вече мъдър циник с копнеж за живот по-силен от самия него. Толкова по-силен, че не виждаш смисъл да го живееш... Ама, то и една консерва да отвориш, първо трябва назад да дръпнеш, нали?

Седнах зад гишето и се приготвих за работа. Опашката от хора, сякаш се появи от нищото...

Него го нямаше. Чувствах се пълна и празна едновременно. Сякаш съм загубила нещо, което съм имала, а знаех, че не съм. Думите бяха на върха на езика ми, но не можех да ги изрека... Чувствах само, че целият ми свят е сринат. И нищо не ме интересуваше...

Приемах платежните машинално без да гледам в хората... Имах чувството, че ако погледна в очите им, ще ми вземат последните капки вълшебство. Посегнах към следващото, което се провря през отвора на гишето.

Пръстите ми докоснаха пръсти... Погледнах.

"Ти ли си?"

"Аз съм"

"Къде беше? Нямаше те отвън."

" Бях, но ти не ме видя"

- 195 лева.

- Заповядайте. Точно са.

- Само петолевки?!

- Да... Червени като вишни са.

Засмях се.

- Интересно сравнение...

- Защо да е интересно? Имам къщичка с няколко вишни... затова....

- Така ли?

"Ще ти я покажа, ако искаш..."

"Искам"

Каква по-добра противоотрова-мислех си-би могла да съществува против недоверието, освен някой

друг, който не вярва точно толкова, колкото теб? Някой, който плува на твоята дълбочина... И искаш

да го убедиш да вярва. Да му излееш някак с фуния, ако може всичко през, което си преминал. През недоверието, болката, разочарованието, безсилието, пустотата. Докато нещо в теб е трепнало отново... Но по себе си разбираш, че вярването не става по поръчка. И въпрос на избор не е. Или ако е, се случва на място, достатъчно дълбоко в теб, за да не го видиш. И да се помъчиш още... защото налиии... в спора се раждал истината... Вярвам ли? Не вярвам ли? Хубаво е, човек да спори със себе си. Да излезе извън себе си и да говори все едно с друг човек. Отстрани да се види. Не помага с нищо. Помага с нещо.Това е едно от вълшебствата на онзи свят, който все по-малко хора виждат-вярването, то става за миг.

Не, не е въпрос на време. Не иска доказателствата на времето, защото хората се променят, развиват се и всеки греши. Когато повярваш в някого, вярваш в душата му. В костния му мозък. В първичното, в първото. И грешките на егото му не могат да променят това, защото душата не се променя. А, аз виждах неговата. Просто... звънва звънче и край. Или пада прашинка... Промушва се между миглите, а ти лъжеш, че ти е влязло нещо в окото.

"Имаш сетива, чрез които усещаш и прашинките във въздуха. Като нежни пипалца, които ровичкат в съзнанието на материята. И в същото време имаш омраза, която може да взриви тази материя."

" Обичам вишните само на сладко с палачинки. А омразата е любов, която виси с главата надолу"

" Имам голяма тава за лютеница, май става и за сладко..."

- Да. Може да Ви я покажа, ако искате- казва ми той зад гишето и се усмихва така, сякаш знае, че ще откажа.

- Искам.

Когато излязох навън след края на работния ден, той ме чакаше пред данъчното в колата си.

Седнах до него отпред и потеглихме в пълно мълчание. Така... сякаш сме пътували всеки ден заедно

а същевременно се виждахме за първи път. Как да го обясня? Това е все едно да изкаляш

единствените си обувки вървейки през някакъв кален път, да се върнеш тотално изморен и веднага да си легнеш. А на следващия да се събудиш за работа и да се сетиш, че обувките ти не стават за нищо. Да ги погледнеш... все пак, за да се увериш, а те да са измити и чистички, приготвени за теб. Егати изненадата, а?Когато истински усещаш някого в себе си, му вярваш без причина. Разбираш, че си повярвал, когато не се съмняваш. Не се страхуваш. И, ако никога не си знаел точно от какво се нуждаеш, какво си търсил и искал, вече съвсем ясно можеш да го назовеш.

- Как се казваш?

- Константин, защо?

- Мислех си нещо...

- А, ти?

- Анастасия. Може да ми викаш Сиси.

Той не проговори през останалия път. И ме удуши с цигарите си.

Пристигнахме. Къщата беше малка, поддържана и красива. Имаше малко дворче и три големи вишневи дървета. Влязохме вътре, а вратата зад нас се затвори с трясък. Стреснахме се и двамата.

- Какво беше това?

- Нямам представа! Сигурно Вятърът... Нали ти казах, винаги ми противоречи...

- На " Не бива" нали?

- Просто лятна буря... Ще вали, разбрах още в ресторанта.

- Когато излезе да пушиш?

- Да...

- Изплаших се, че няма да те видя отново...

Тогава той тръгна към мен... поколеба се за миг, после протегна ръце и ме прегърна.

Потънах в него и душата ми най-после намери покой. Затворих очи и спрях Времето. Начертах с тебешир

врата на една от стените в къщата. Казах му, че всеки от нас може да излезе през нея, ако иска. А после да се върне, там където реши. Той излизаше през нея, за да отиде на работа. А, аз, за да шетам из двора.Обожавах да заравям ръцете си в пръстта, когато сеех цветя и ягоди... Прегръщах дърветата и им говорех. Когато той се връщаше, винаги ме целуваше, а после сядахме отвън под вишните... и залезът ни оцветяваше в червено. Палеше прозорците на къщата и те, сякаш горяха като с червен огън. Горяха и дърветата и листата, а вишните грееха като Коледни лампички.

Тогава разбрах, че ако вярата има цвят, то нейният е цветът на вишните.