Cъдбата на маргаритката

- Обича ме, не ме обича.. Обича ме, не ме обича...... Обича ме.
За секунда сърцето ù затуптя с бързи темпове. 

Нима бе възможно? 

Да, може и да е било.
Но не тук, не и сега. 

Тук и сега сърцето ù стенеше. 

Но нямаше кой да чуе. 

Отпусна ръка, цветето бавно си проправи път измежду пръстите ù и падна безжизнено върху меката постеля на поляната. 

Този път сърцето ù пропусна един удар. 

Когато смъртта е наоколо, то винаги остава нащрек, макар и за миг. 

Когато смъртта е наоколо, то винаги е готово да полети с нея. 

Но отново остана неразбрано.

- Обича ме, не ме обича.. Обича ме, не ме обича.. Обича ме......... Не ме обича.
Знаеше, че е така, но искаше да се увери. 

Този път повярва. 

Стисна силно пръсти и усети как соковете на маргаритката бавно се стичаха по милионите пътчета и долинки на дланта ù. 

Те, които сякаш с векове чакаха този миг, в който за последен път ще вкусят от извора на живота.
Суха сълза се спусна по лявата ù буза и сърцето ù отново пропусна един удар. 

А после и втори, и трети, и четвърти..... 

То вече летеше някъде над мъртвото ù тяло. 

Някъде из необятното небе. 

И някъде, с уханието на маргаритката, отвъд.