Лежа на леглото, вперил поглед в синигерчето, кацнало на прозореца и размишлявам за случилото се с мен напоследък.

Преди три месеца заедно с двама приятели направихме Големия удар. Като правоспособен екскурзовод няколко години водих групи до Германия за известна реномирана фирма – владеех перфектно немски език и познавах големите градове там като петте пръста на ръката си. За моя милост не бе проблем сам да съставя няколко маршрута из Дойчланд – забележителности, хотели и ресторанти; счетоводителят Борис оформи финансовите детайли, а Дани спретна сайт с такъв графичен дизайн, че да ти продума. Проучихме офертите на конкуренцията, предложихме суператрактивни цени и така далаверата на фиктивната ни фирма „Бон шанс“ на първи април отпочна.

Имах съученик, с когото доста си приличахме, дадох му петстотин лева за данните, изрусих си косата да е като неговата, платих хилядарка за направата на фалшива лична карта и – готово. Сега бях Ники.

 Наивниците се обаждаха на телефона ни с предплатен ваучър, плащаха чрез Интернет, само една шушумига дойде лично от Шумен – показах му фалшивите документи, поговорихме си сладко-сладко, той успокоен плати таксата и си замина обратно.

            За три седмици събрахме тлъста сумичка и докато не бяха ни надушили финансовите органи, един ден се събрахме, разделихме си парите и закрихме сайта. За по-сигурно решихме да се разделим – на листчета написахме имената на няколко държави и всеки си изтегли по едно. Борката изтегли „Турция“ – покрай бивше гадже поназнайваше турски и се надяваше да се „ашладиса“ като води фирмените сметки на наши преселници или поне да им попълва данъчните декларации. На Дани се падна „Гърция“ – с отличния си английски и компютърни умения добре щеше да се впише там. Аз изтеглих „Нидерландия“.

            През Румъния, Унгария и Германия без проблем се установих в малко градче на хвърлей място от границата. Доста холандци с колите си отскачаха до Германия, за да пазаруват на по-ниски цени. Практични бяха във всичко, дори в заведение за бързо хранене видях пластмасови прибори от едната страна лъжица, а от другата – вилица.

Реших да сменя имиджа. С моя немски бързо си намерих работа – правех дюнери. Собственичката на ресторанта, седемдесет и пет годишната фрау Джойс ме подслони в една от стаите на втория етаж. От благодарност аз доброволно работех в градината ѝ през свободното си време. И тук както в целия град всичко беше хубаво и подредено – цветя, храсти и дървета, най-красива бе разкошната магнолия, такива имаше почти във всеки двор.

Хапвах безплатни дюнери на обяд и вечеря, работех усърдно, плащаха ми редовно и добре, живеех си спокойно и всичко вървеше ОК. Дори се сприятелих със симпатичната Андреа с млечнобяла кожа, златиста коса и засмени сини очи.

В края на юни през почивния си ден се качих в безплатното микробусче, което пъргаво сновеше из града и возеше пътниците си насам-натам и отидох до супермаркета на една от петте вериги за хранителни стоки. Загледах се в рекламното табло пред него – обява информираше за екскурзии с дрезина по старата ж.п. линия до близкото немско селище Клеве. Чувал бях, че има интересна зоологическа градина, реших да си дам заслужена почивка и само за единадесет евро пристигнах там.

            На входа бяха сложили табела с телефонен номер и имейл адрес за спешни случаи. Купих си сладолед от заведението след портала, а на връщане щях да хапна наденички и да пийна биричка. Ближейки го блажено се разхождах от едно оградено пространство към друго и разглеждах животните. Стигнах до терена с камилата. Доста хора имаше, повечето деца. Смееха се и говореха на животното, а то, раздразнено от врявата, протегна шия над оградата и започна да плюе по зяпачите. Глупавата камила като не можеше да избяга, може би така си отмъщаваше за изгубената свобода. Реакцията им беше, че започнаха да се смеят още по-силно, защото сега тя беше още по-атрактивна.

            И докато се забавлявах с гледката, току досами ухото ми изведнъж чух мъжки глас да се провиква:

• Я-я, че това е Ники от Русе, мошеникът от „Бон шанс“!

Обърнах се втрещен – насреща ми стоеше шушумигата от Шумен, все пак някак си беше дошъл в Германия. Злобното око на камерата на GSM-а му се вторачваше в мен и мобилният апарат злорадо съскаше с всеки кадър.

 Моментално се врътнах се и си запроправях път през навалицата. Нямаше време за биричка, да не говорим за наденички. Устремих се към изхода – уви, там вече ме чакаха две снажни ченгета; явно нашенецът бе видял номера на влизане, а навярно бе пратил и моя снимка. Покорно протегнах ръце и белезниците щракнаха.

Сега лежа в леглото, но всъщност това е нарът в ареста към немската полиция. Синигерчето изпълни репертоара си, подскочи от краче на краче, изгледа ме съжалително през стъклото на малкото прозорче най-напред с едното, а после с другото си оченце и волно отлетя, пък аз си останах вътре, окайвайки лошия си късмет.

Горката камила не бе избрала по своя воля злочестата си участ. Аз, като съм толкова умен, какво постигнах? Що ми трябваше да идвам в Клеве! Ама той, Рогатият, ме подучи. И така утре ще ме екстрадират в България, там в ареста по думите на вече пребиваващи личности от известни фамилии условията далеч не са идеални. Ще трябва да върна парите и да излежа каквото ми се полага.

Право казват – както ръчица пипала, тъй гърбица носила.