ДА ОЦЕЛЕЕШ!...

    Утрото беше топло, макар да бе едва 9 сутринта. Тази част от годината винаги е било горещо. Нямаше никакъв полъх. Въздухът беше топъл и тежък. Очертаваше се сухо лято.

Къщата беше малка, едноетажна и от улицата се виждаше само покривът и малка част от прозорците. Всичко бе покрито от лозови листа и грозде.

Малко момиченце изскочи от къщата по пижама, рошаво и разплакано. Спря се до градината с цветя, разтърка очи и се огледа. Все още хлипаше. Осъзна, че е само...

Покачи се на дървена каса, за да достигне външната чешма и си изми лицето. Отново се огледа, въздъхна дълбоко и влезе в къщата. Облече се, среса дългата си коса, върза я на опашка и си намаза филия с конфитюр да закуси. Детето дъвчеше бавно, загледало се в една точка. Големите ù очи бяха тъжни и пълни с сълзи. Отново е сама! Въпреки че беше 10 годишна, тя, "Виктория", беше отговорна. Родителите ù бяха на работа, а двете ù по-големи сестри при баба им (на баща ù майката.)

Вики рядко ходеше там. Макар че много обичаше да играе с братовчедките си, тя усещаше някаква студенина у възрастните си роднини. И така!...

След като закуси, тя излезе на двора, за да нахрани животинките и да си откъсне домат от корена, да му се наслади. Дворът зад къщата ù се струваше огромен, макар да беше не повече от 500 кв.м. Но за едно малко дете беше голям.

Тя се качи на един стол, запретна ръкави над мивката. Изми чиниите, като го правеше с удоволствие. Понякога се случваше да счупи някоя, но крайната цел беше добра. Искаше да помогне на майка си с нещо.

Понякога тя се прибираше и беше в лошо настроение или може би беше изморена. Поне така си мислеше Вики. Затова искаше да помогне колкото и както може.

   Слънцето жареше безмилостно! Бе вече 2 следобед и всичко живо се бе скрило на сянка. Улиците бяха пусти. Дори осите бяха спрели да жужат. Почти като мъртви, залепнали на големите гроздови зърна.

Вики седна на стълбите и се замисли. Искаше да се забавлява, да отиде при сестрите си и братовчедките, за да си играят. Помисли още малко и реши да отиде. Тя завъртя ключа два пъти в ключалката, както я бе учил баща ù, и тръгна. Малкото момиче се движеше от дясната страна на тротоара, като използваше сянката на дърветата. Пътят беше дълъг и изморителен в този пек, но тя знаеше, че си заслужава.

Когато пристигна при баба си, видя старата жена да приготвя някаква смес и да си мърмори нещо. Вики тайничко се промъкна зад гърба ù. Прекоси алеята, за да отиде при децата в другия край на двора. Ако техният двор ù се струваше голям, то този направо беше огромен.

Децата бяха напълнили едно голямо старо корито с вода и се мокреха. Смееха се от сърце!

Нещо, което Вики рядко правеше. Не, че беше студена и безчувствена, а защото беше самотна и нещастна. Толкова рядко се виждаше усмивка на лицето ù. Почти никога не се смееше с глас.

А когато това се случи, тя бе прекрасна! Усмивката ù показваше две малки трапчинки на бузките ù. Очите ù засияват, смехът ù бе като звън на камбана. Това беше такава рядкост, че на самата нея ù се струваше като вълшебство.

Стоеше облегната на дървото и ги гледаше. Щом я видяха, издърпаха я до водата и започнаха да я мокрят. Беше забавно! Всички мокри от глава до пети, но тя беше щастлива. Децата потъркаха с хавлия мокрите си коси, вкопчиха се покрай огъня, който баба им бе запалила. Видяха сача (уред за печене на огън) до огнището и разбраха, че ще има палачинки. Супер! Кое дете би отказало такова лакомство?

Когато старицата вдигна глава от огнището, видя, че децата са повече. Изпод рошавата коса се виждаха уплашените очи на едно малко дете.

- Ти пак ли си тук? Кога дойде? - каза бабата и погледна Вики косо.

- Ами, аз... Дойдох да си играя с братовчедките си и... - плахо отвърна.

- Какво ти? - тя не отдели поглед от нея.

- Добре, добре! Хайде, нареди се накрая и ще чакаш да ти дойде реда за палачинка.

Вики беше уплашена, но и доволна, че не я изгониха. Тя искаше да бъде тук, да е част от всичко това. Да опита от тези прекрасни палачинки, намазани със сладко от сини сливи. (Тя облиза устни) Когато дойде нейният ред, зениците ù се разшириха от удоволствие. Уханието бе превъзходно. Чакаше втората порция, но бе прескочена. Нищо! Ще изчака следващите. Но, не! Старата жена я издърпа грубо и каза:

- Ти какво?... Нали си опита? Хайде, отивай си!

Тя разтърси детето. Вики погледна към другите, сякаш очакваше закрила. Преди да паднат сълзите ù, тя вече бе хукнала на улицата. Краката ù се подкосиха. Сви се под едно дърво, близо до обора. Плачеше, но не издаваше звук. Буца бе заседнала в гърлото ù.

"Защо? Защо не я искаха? Защо никой не я обичаше?" Дори родителите ù не я обичаха така, както би трябвало. Липсва ù майчина обич, закрила. Искаше някой да я гушне, да усети топлина.

Това бяха въпроси, на които не намираше отговор. Не разбираше, че какво да разбере. Толкова е малка и невинна...

Докато стоеше сгушена, тя чу тропане в обора. Наостри слух! Някой говори. Снижи се, лазейки стигна до една пролука и видя баба си да рови в сеното. Извади от там няколко яйца. Не спираше да говори. Вики не разбра всичко, беше далече. Промъкна се още по-близо и долови последните думи на старицата, преди да излезе от обора. (Копеле! Ще го храня! Откъде-накъде? Да върви при онези... Копеле!)

Вики не разбираше думата копеле, но ù стана ясно, че говори за нея. Тя се изправи и с всички сили побягна за вкъщи. Не усети кога бе стигнала у дома си. Там все още бе заключено, макар да бе почти тъмно. Така да бе уплашена, че не искаше да остава сама. Пъхна ключа обратно в джобчето си и отново побягна, но този път при другата си баба и дядо.

Те бяха добри хора. Обичаха я! Единствено те се интересуваха от нея. Тя обичаше да бъде в техния дом, който беше уютен, топъл, пълен с обич и спокойствие. Това бяха хората, които Вики би нарекла свои родители.

Останала без дъх, викаше "бабо, бабо" и се хвърли в прегръдките ù. Така силно стискаше жената, без да осъзнае, че ù причинява болка.

- Какво има, дете? Какво се е случило? - тя погали малката главица, за да я увери, че е добре. Вики остана така още малко и когато дишането ù се нормализира, тя вдигна глава към лицето на баба си и с болка в гласа прошепна.

- Бабо, какво значи копеле? - жената смръщи вежди изпод очилата си.

- Откъде чу тази дума?

Виктория разказа всичко и когато замълча, видя, че баба ù беше пребледняла. Тя обясни на детето значението на тази дума и беше сигурна, че е избрала най-подходящия начин.

- Бабо, аз копеле ли съм?

- Не, разбира се! Откъде ти хрумна? Хайде, ела да вечеряш, отдавна трябваше да си в леглото. Не мога да ги разбера тези твои родители. Да те оставят така... поне да те бяха изпратили при нас. Ще се разправям с тях утре. Заспивай, дете, и стига си мислела за тези неща.

На следващия ден, когато се прибра в дома си заедно с баба си и дядо си, Вики ги чу да се карат. Вечерта, когато си легна, тя отново чу родителите ù да се карат и не само това. Бяха стигнали до физическа разправа.

Виктория стана, поседя така известно време и като видя, че сестрите ù спят, се опита да ги събуди и да им каже. Нещо ставаше в другата стая.

Тя отвори вратата и събра кураж да надзърне. Гледката беше ужасна. Видя кръв по пода и не знаеше какво я накара да застане между двамата. Викаше, буташе ги да ги раздели. Тогава усети силен удар в главата си и се озова на земята. После две ръце я сграбчиха и я изхвърлеха в коридора. Вратата зад нея се затвори.

Когато дойде на себе си, тя се върна обратно в леглото. Зави се през глава и плака дълго, докато сънят я надви и заспа.

  Утрото бе настъпило и всичко бе така, както преди. Сякаш нищо не се бе случило предната нощ. Вики видя сестрите си да си играят с едно коте, а родителите ù работеха нещо в градината. Видяха я, но не ù обърнаха внимание. Или се правеха, за да прикрият гузната си съвест. По-късно всички седнаха на масата да се хранят. Разговаряха за различни неща и Вики недоумяваше. Дали всичко не беше сън? Не, не беше! Колкото и да прикриваха случилото се, тя никога няма да забрави.

Така изминаваха дните, месеците и годините. Нищо различно. Проблемите си оставаха, скандалите продължаваха, лъжите ставаха по-големи. И така животът си течеше.

Скъпи читателю!

Ще премълча много от живота на Виктория, защото бе изпълнен с болка.

Следващите 8 години тя преживя много обиди, безразличие, омраза и всичко, което може да се опише като нещастие. Щастливите мигове на това дете се брояха на пръстите на една ръка. Това имаше и своя плюс. Животът я направи силна. Беше ù добър учител.

Следва продължение...