Виктория беше на 18 години и се бе превърнала в красива жена. Привличаше внимание от всякакви възрасти, но не се възгордя. Вниманието на хората дори я притесняваше.

Беше месец септември и всичко в природата говореше за настъпването на есента. Дните бяха все още топли, но утрото и нощите – студени. На много дървета короните се бяха обагрили с онези топли цветове - жълто, оранжево.

На площада се подготвяше сцена за предстоящата заря 9 септември през далечната 1989 г.

Вики бе седнала на една пейка в парка и гледаше работниците. Както всяка година, на този ден имаше речи, заря и куп комунистически дрънканици. Тя така се беше отнесла в мисли, че не усети кога до нея се приближи приятелят ù. Харесваше това момче, даже би казала, че е влюбена в него. Това е първият порив на чувства, непознати до сега и тя бе объркана. Не можеше да се бори с тази сила в нея, която всеки път, когато бяха заедно, напираше в гърдите ù.

Бяха приятели близо година и може да се каже, че добре се познаваха. С времето започнаха да споделят тайните си. Виктория за първи път се чувстваше спокойна и все повече му се доверяваше. Понякога така се отпускаше да говори, че дори се плашеше от себе си. Осмели се да сподели неща от живота си, които не би дръзнала да каже на никого. Но той беше нейното тихо пристанище, където тя намираше покой. Той е първият, който я целуна и докосва тялото ù с прегръдки.

Вечерта на 9 беше приятна и тя се бе сгушела в него. Очакваха зарята, но тя сякаш се бе принесла в един друг свят. Дори когато се чуха първите гърмежи тя не вдигна глава, за да види разпръскващите се светлини. Той я побутна леко, за да се убеди, че е тук.

- Какво, какво?... - стреснато попита и се огледа. При вида ù той се усмихна.

- Исках да се уверя, че не си заспала по време на глупостите, които слушаме всяка година. Да ти кажа честно и на мен ми е доста тъпо, но ти никога не си пропускала зарята. Винаги гледаш към небето с ей такива очи. Тогава виждах усмивка на лицето ти.

- Ти откъде знаеш как гледам, та ние сме заедно от година?! - зачуди се.

- Ами, аз... от няколко години те наблюдавам и... - той се смути от това, че трябваше да признае.

- И какво? - събуди и любопитството.

- Е, нищо! Спри да ме разпитваш. Да не мислиш, че ми беше лесно да те накарам да ме погледнеш по този начин? - засмя се и с пръст докосна нослето ù.

- Добре, де! Не ми казвай, не искам да знам. Важно е, че сега сме заедно - тя отново се сгуши в него и продължи.

- С теб се чувствам прекрасно, някак различно. Не знам, не мога да го обясня.

- И не е нужно. Цялото ти същество говори вместо теб. Благодаря ти! Повярвай ми, аз също усещам нещо различно в себе си, когато си до мен - той я целуна, после леко се отдръпна, за да погледне очите ù.

- Виктория, не съм само влюбен в теб. Обичам те! Чуваш ли, и не бих те наранил за нищо на света. Искам да съм само твой? Ти готова ли си да си моя? - не можеше да му отговори. Това го очакваше отдавна, но сега, когато се случва, се уплаши. За миг през главата ù минаха куп въпроси. Тя трябваше да отговори и повече от всякога бе сигурна в отговора. Това бе нейният миг.

- Да, искам да бъда с теб до края на дните си. Обичам те!

- Колко ме обичаш? Толкова, че да загърбиш всичко и да си с мен. Помисли си, Вики. Ако не си готова, аз ще почакам. Ще бъда търпелив, защото виждам живота си само с теб.

- Готова съм, няма нужда да си мисля. Искам те с цялото си сърце. Да, обичам те! Но, не колко. Любовта не се измерва, или я има или не. Правилният въпрос е: Как ме обичаш?  Отговорът е - истински!

Те отново се целунаха. Този път с такава жар, че не разбраха как връхните им дрехи се озоваха на земята. Студът проникваше в телата им и  ги свести.

- Чакай!- каза той и наметна якето ù на гърба.

- Не тук и не така...- хвана я за ръка и я поведе към дома си. Когато влязоха вътре, Виктория трепереше. В нея се бореха смесени чувства. Той я вдигна на ръце и я положи на леглото. Загледа се в лицето ù и усети страха ù. Една част от него го възпираше, но друга бе така силна, че му се прииска да я вземе още сега.

- Сигурна ли си? - искаше да се увери в нейното желание.

- Да, повече от сигурна.

Тази нощ Вики загуби невинността си.

Утрото беше настъпило, когато се събудиха. Тя скочи от леглото и започна да се облича.

- Боже, ще ме убият! Какво ще им кажа? - не можеше да си вземе дъх.

- Ще дойда с теб и само да посмеят да ти сторят нещо.

- Не, ще си отида сама, ще се оправя...

- Сигурна ли си? - при мисълта, че някой ще ù навреди, той стисна юмрук.

- Слушай, Вики! Знам какво направихме и вече аз съм отговорен за теб. Искам те и още сега ще отидем при вашите и ще им обясним. Никой вече няма да властва над живота ти. Нека само посмеят да се противят. Знам, че няма да е лесна тази битка, но ще я спечелим. Няма да се крием, ще им кажем и ти ще живееш при мен.

Тя го гледаше с отворена уста. Искаше да остане при него, но знаеше, че това нямаше да се размине без последствия.

- Благодаря ти, но ще опитам сама! Обещавам ти, ако има проблем, ще дойда веднага при теб.

Той не искаше да я оставя сама, но и не искаше да бъде като всички - да се разпорежда с живота ù. Затова я изпрати до вратата и силно я прегърна.

Виктория влезе в дома си и видя баща си в градината. Той режеше зеле и го слагаше в чувал, затова не я видя. Тя влезе в стаята си да се преоблече и да отиде да му помага. Разбра, че освен него, другите ги няма. Взе нож и отиде да реже зеле. Като я видя, баща ù се развика:

-Къде беше цяла нощ? Сега ли се прибираш? - усмивката на лицето му беше подигравателна. Лъхаше на алкохол. Нищо ново! Та той си беше алкохолик. Тя продължи да реже зелките. Не продума и думичка в отговор. Знаеше, че каквото и да каже, нямаше да има смисъл. Реши да изчака до утре, когато са всички заедно, и да им каже. Баща ù не спираше да я обижда. Говореше несвързани неща и тя губеше търпение. Искаше да е глуха, за да не чува обидните думи на баща си.

Той я сграбчи за дрехите и я изправи. Очите му бяха зачервени от пиене и от омраза. Разтърси я с две ръце и каза:

- И ти си като майка си, същата си... курва - блъсна я и тя падна.

- Махай се! Вън от дома ми. Отивай там, където си била цяла нощ, никаквице. Боклук, копеле... - всичко друго би преглътнала, но тази дума, НЕ. Тя скочи на крака и допря ножа до шията му.

- Никога не ме наричай така. Никога! Ще те убия и окото ми няма да мигне. Цял живот сте ме тъпкали, но вече край.

Хвърли ножа на земята и се прибра в стаята си. Един Господ знае откъде тази сила, този кураж в нея. Извади няколко блузи и дънки, сложи ги в сака и излезе. Затръшна вратата зад себе си и дори не се обърна. Тялото ù трепереше, буца бе заседнала в гърлото ù. Не заплака, остана твърда и горда. За Бога, и тя е човешко същество!

Следва продължение...