Денят отстъпваше място на вечерта, сенките се издължаваха като смешни тела на чудовища, а небето гореше в оранжево-червени краски. Казват, че това било време за романтика и наслада. Но за 11 годишният Петър, това беше времето, когато онзи човек, когото наричаше баща, се прибираше. Не виждаше романтиката в пиянските словоизлияния и бурния и сприхав характер на мъжа. Обичайно, по-това време къщата притихваше в очакване. Братята и сестрите му спираха игрите и безсмислените бръщолевения, майка му придобиваше угрижен вид и всеки се захващаше с нещо, само и само да изглежда достатъчно зает, та дано бурята не го засегне. Петър предпочиташе да се свие на топка в малкото, тъмно пространство между дивана и стената. Дребният му ръст и хилаво тяло му позволяваха да остане незабележим през повечето време. Спомняше си, че като малък се страхуваше от чудовищата в дупката, но винаги беше изпитвал по-голям страх от чудовището в баща си. От известно време се питаше, дали кръвната връзка между хората е достатъчна, за да се наричат семейство. То от известно време нищо не беше същото. Появяваха се стотици други въпроси, започна да опознава един нов свят, започна да гради нови ценности. И всичко започна когато се появи новата учителка Мария Манова.
Никога не беше посещавал редовно училището, баща му не виждаше смисъл в това. Е, ходеше на два-три дни веднъж, колкото да не им спрат социалните помощи и детските надбавки. Познаваше буквите, но не можеше да чете, познаваше числата, но не можеше да смята, трупаше отсъствия и въпреки това старата класна винаги ги извиняваше, а той безпроблемно преминаваше от клас в клас. До онази сряда. Не беше ходил на училище от два дни, а в срядата пропусна първия час и закъсня за втория, защото трябваше да предаде бутилките, събрани от по-големите му братя и сестри. А и по пътя вървеше без да бърза, подритваше камъчетата и прилежно стискаше няколкото левчета в джоба си, вечерта трябваше да се отчете пред баща си, ако ги загуби, щеше да има проблеми. Когато отвори вратата се изненада- не го посрещна грубият глас на старата класна, а топлите кафяви очи на млада жена. Тя се усмихна, попита го кой е, а после с мамещ глас му каза да си седне на мястото. Обикновено, винаги си намираше нещо по-интересно от това да слуша какво се говори. Но този път беше различно. Младата жена, с топъл глас разказваше такива невероятни неща за някакви богове, за сътворяване на света, за някаква планина Олимп и древна Гърция. Урокът мина неусетно. Не го пропусна и на следващия и на по-следващия ден. Започна да пита и да се интересува. За разлика от старата учителка, тази жена не пренебрегна нито един от неговите въпроси, никога не му се присмя на невежеството, не му се скара, че пита за неща, които би трябвало вече да знае. Препоръча му книги, които да вземе от библиотеката. Тогава Петър с наведена глава изчака да свърши урока, приближи се до госпожа Манова и с тих глас призна, че е неграмотен. Не видя нито присмех, нито подигравка, нито съжаление в очите ѝ, а готовност да помогне. Оставаха след часовете и сричаха по буквара от първи клас, после започнаха да прелистват малки книжки с приказки, смятаха на пръсти или с малкото сметало. Напредваше бързо и с желание. Започна да носи тайно в къщи малки книжки, намираше усамотено и закътано място на двора и така се потапяше в приказни светове.
Новите му интереси неминуемо се отразиха върху задълженията му в къщи. Събираше все по-малко хартия, стъкло и пластмаса, изкарваше все по-малко пари, което пък водеше до все по-големи проблеми с баща му. Често получаваше шамари, а в последно време и ритници. Все по-често чуваше, колко е некадърен, каква отрепка е, нищожество, безполезен боклук. Все по-често, още с прибирането си, баща му го привикваше и искаше отчет, колко пари е изкарал през деня. Все по-трудно му беше да остане незабележим. Когато го питаше какво прави по цял ден- мълчеше. Понасяше стоически боя, кавгите и наказанията, но знаеше, че ако проговори, баща му бързо ще сложи край на новите му занимания.
Срамуваше се от нещата, които се случваха в дома му, но най-вече се срамуваше от поведението на баща си. Опитваше се да прикрие синините, но те не останаха за дълго незабелязани от госпожа Манова. Обяснения като „Паднах с колелото“, „Ударих се в ръба на масата“, „Цепех дърва, а едно отхвръкна и ме удари“, „Подхлъзнах се по стълбите“, колкото и добре да бяха скалъпени, скоро станаха твърде подозрителни. Изненада се, когато един ден се прибираше с наръч кашони и завари майка си да изпраща учителката. Сърцето му се сви от мъка, страх и срам. Наведе глава разплакан и се затича към хладната прегръдка на дома, без дори да поздрави. Толкова го беше страх. Страхуваше се от реакцията на родителите си, от присмеха на братята и сестрите си, но най-големият кошмар беше, че ще му забранят да посещава училището. Свит на кълбо ронеше сълзи в тясното пространство, което се беше превърнало в негово лично убежище от света. Така го откри и майка му:
- Ела, сине, не плачи! Трябваше да ми кажеш по-рано- старата придърпа разтрепераното дете в обятията на напуканите си ръце- То от нас учени хора няма, на кого си се метнал не знам, но това е хубаво нещо. Вика жената, умен си бил, буден, бързо си учил. Ние сме неграмотни хора, сине, това книгите не ги разбираме. Ама щом ти ги разбираш, аз съм много горда с тебе. Могъл си да станеш учен човек, вика даскаличката, да се измъкнеш от мизерията. Ако учи, вика, може като порасне я коли да поправя, я камион да кара, я в магазина да продава, а пък ако си упорит и даскал, вика, може да стане. От утре ще ходиш всеки ден на училище и ще оставаш там след часовете, да наваксаш.
- А татко?
- Баща ти е моя грижа. Чу ли? А сега отиди и лягай, ще му кажа че си болен. Утре, заранта ще ти дам пари. Като си дойде вечерта тая пияница ще му ги дадеш, все едно си ги изкарал. Чу ли?
- Да, мамо. А ти от къде ще ги вземеш?
- Някога и аз бях млада, имам си занаят- жената погали косите на момчето, целуна го по челото и го изпрати да си легне, преди да са се върнали останалите.
Сърцето на Петър щеше да изскочи от радост. От една страна, че щеше да посещава редовно училището, но най-голямо удоволствие изпита от факта, че майка му стоеше плътно зад гърба му. Отново сълзи намокриха бузите му, но този път от умиление.
На другата сутрин стана рано, взе малката торбичка и изтича при майка си. Тя му подаде загънат сандвич, а под него няколко лева и го целуна за довиждане. Петър се почувства почти нормално дете. Изпитваше неописуема благодарност към тази тиха и любяща жена. Спомни си хилядите пъти, когато беше отнасяла боя вместо тях, безбройните пъти, когато ги защитаваше от лудостта на баща им с цената на собственото си здраве. Беше благодарен за нечовешките усилия, които полагаше, за да бъде всеки един от тях нахранен, спретнат и чист и да може вечер да се приюти в топла и уютна постеля. Беше благодарен на тази жена, че ги отгледа сама, въпреки пиянските истории на баща им, въпреки нищетата, въпреки постоянния тормоз. В неговите очи тя беше героиня.
Денят премина успешно, а малкият им заговор проработи и те продължиха по тази схема. Петър се записа в библиотеката. Четеше неуморно, питаше и се интересуваше. Манова оставаше винаги на разположение- заемаше му книги, обясняваше, отговаряше, често оставаха след часовете до късния след обяд да беседват върху прочетеното. Понякога си задаваше въпроса „Какъв занаят владее мама?“. Винаги я беше виждал в къщи наведена над прането или улисана в манджите. Но беше факт, че всеки ден тя му даваше по малко пари да даде вечерта на баща си, за да няма скандали. Но било писано скоро да разбере и то по трудния начин.
В този ден се беше улисал в беседа върху Малкия принц и неговата роза. Времето се беше изтърколило неусетно, слънцето залязваше и Петър побърза да се прибере у дома. Запъхтян се спря на вратата и видя братята и сестрите си да седят мълчаливо около масата в кухнята. Най-голямата приготвяше вечеря. Майка му я нямаше, което само по себе си беше странно. Обикновено по това време вече е сготвила, изпрала и почистила. Сега всичко беше в безпорядък. Къде ли беше? Никой нямаше представа. На мръкванебаща им се прибра, както винаги пиян, събра припечеленото през деня от децата, нахрани се и доволен заспа. Дори не попита за жена си. Беше вече тъмно, когато на вратата застанаха полицай. Всички изтръпнаха от ужас- нещо се беше случило.
- Госпожа ХХ е задържана в ареста за джебчийство. Ще бъде съдена- информираха сухо полицаите и си заминаха.
Джебчийство ли? Те не крадяха, никой от тях никога не беше крал. Всички се гледаха в почуда. Само Петър стана от мястото си, излезе на двора и дълго плака. Ето от къде идваха парите сутрин. Милата му майчица. Трябваше нещо да направи. Трябваше, но какво? Само ако не се беше забърквал с тези книги, само ако не беше решил да се прави на учен, само ако беше останал сляп… беше виновен.
На другата сутрин стана рано, взе 3-4 чувала, метна ги в старата количка и се запъти да търси хартия, бутилки и пластмаса.
© Анелия Александрова Все права защищены