malkiatprintz (Филип Данчев)
43 318
15 янв. 2013 г., 13:37

Да победиш съдбата си 

  Проза » Рассказы
873 0 6
27 мин за четене
Ролан Грецки се провираше между хората в претъпканата изложбена зала и се чувстваше зле. Единственото, което искаше в този момент, беше да се скрие в някой ъгъл и да го оставят на мира. Струваше му се, че му обръщат повече внимание, отколкото на самия автор, който откриваше тази вечер изложбата си.
Грецки беше известен фотограф, един от най-добрите в своя занаят. Вероятно поради това непрекъснато се намираше някой, който искаше да се здрависа с него, да си поговори, да му каже колко се възхищава от неговата работа, от смелостта, с която я върши, да поиска съвет, да му даде визитната си картичка. Това не му беше приятно. От двадесет и пет години се занимаваше професионално с фотография и разбираше тези млади и не чак толкова млади хора, които тепърва тръгваха по неговите стъпки, по пътя на мечтите си. Измежду тях виждаше немалко таланти с големи заложби за добра кариера. Виждаше и другите, вече станали известни имена, които гледаха критично изложените фотографии и авторитетно даваха мнения и препоръки. Не можеше да понася въодушевлението, с което се прехласваха пред отделните фотографии, демонстративното възхищение, с което наблюдаваха поредния красив природен пейзаж, градски изглед или портрет, обсъжданията на композицията, светлосенките или замисъла. Все още не знаеха, че всичко това няма никакво значение. Повечето вероятно никога и нямаше да го разберат.
Грецки се добра до голямата маса, отрупана с питиета, поръча на единия от двамата бармани голяма чаша водка, прикри масивното си грубовато тяло зад една декоративна палма в дъното на залата, въздъхна с облекчение, почеса късата си прошарена брада и безцелно зарея поглед сред гостите. Някога и той беше започнал по същия начин, с майсторски фотографии, спечелени любителски конкурси, стажантска работа към местно списание за екология. По време на пътуванията си той също бе снимал екзотични места, местни култури и далечни градове, докато един ден съдбата му не го беше направила свидетел на самолетна катастрофа. Без да си дава сметка, Грецки бе проявил неподозиран, почти вроден рефлекс и направи спонтанно серия кадри. В същия този ден Грецки беше открил своето призвание за фоторепортер. Бе хвърлил усилията си в тази насока. Макар и все още млад, кариерата му се разви стремглаво и не след дълго започна работа за “Ройтерс”.
Осемнадесет години от тогава, той неизменно беше в почти всички конфликтни точки по света. Очите му бяха виждали стотици пъти ужаса на хората, бягащи от домовете си, страданието на бежанците, скупчени като стада по лагери, безсилния гняв на бащите, отчаянието на майките, неразбиращите погледи на децата и свирепия страх на войниците. Стотици пъти обективът му беше запечатвал спокойствието на мъртвите, агонията на умиращите, кръвта от откъснатите крайници, разрухата. Известността му растеше и винаги, когато си беше в Лондон, поканите за всевъзможни семинари, изложби и интервюта валяха. Той упорито ги отхвърляше, освен когато не идваха от някого от малкото му приятели, но дори тогава чакаше с нетърпение да си тръгне и да избяга от изисканата глъчка на суетата. Грецки мразеше манията на хората да го заговарят, поздравяват и хвалят: просто си вършеше работата, която едновременно ненавиждаше и обожаваше.

Писателят се облегна назад, прочете написаното и остана доволен. Точно така виждаше героя си: с успешна кариера, но с осакатен от живота дух, силен и безцеремонен, но същевременно уязвим и затворен. “Чудесно!” – помисли си писателят. “Идеално пасва на идеята”. Искаше да изобрази жестокостта на всички онези войни, които се водеха по света, които можеха безвъзвратно да съсипят живота даже на един случаен наблюдател. Писателят изпука с пръсти и придърпа клавиатурата:

Грецки стоеше в ъгъла на изложбената зала с чаша в ръка и изчакваше да мине достатъчно време, преди общоприетото благоприличие за такива събития да му позволи да се сбогува с автора на изложбата и да си тръгне.
– И вие не обичате шумотевицата? – стресна го женски глас близо до него.
– Очевидно – навъси се той и огледа жената до себе си.
Може би около четиридесет и две – четиридесет и пет годишна, дълга черна коса, стройна, добре оформена фигура, правилни черти.
– И на мен не ми допада – каза тя, без да обръща внимание на острия му тон.
– Тогава защо сте тук? – отмести погледа си от нея с досада.
– По задължение. Също като вас, предполагам – погледът й обхождаше отегчено залата и хората из нея.
– Разбирам. Аз също не обичам безсмислените социални разговори с непознати.
Жената се завъртя към него и отвърна учтиво, но сериозно:
– Зная кой сте, господин Грецки, не искам да ви досаждам и ако желаете, ще ви оставя на спокойствие.
Мъжът се засрами от своята рязкост.
– Извинете. Бях груб.
– Не се притеснявайте – усмихна се тя. – Предпочитам прямотата пред изкуствената любезност. Аз съм Патриша Уейнман.
Мъжът повъртя чашата в ръцете си. За миг си помисли, че може би съдбата му, която беше изпълнила живота му с насилие и страдание, го беше овълчила прекомерно и реагираше прекалено остро.
– Виждали ли сме се някъде? – смекчи тона той.
– Не, но вие сте достатъчно известен.
– Така казват.
– Работя в издателство, насочено към сферата на изкуствата и поради естеството на работата си няма как да не ви познавам.
– Журналист? – погледна подозрително Грецки.
– Редактор и коректор. Както казах, нямам намерение да ви досаждам.
– Веднъж някой да не иска да ми досажда – иронично се подсмихна той.
– Все пак сте един от най-добрите фотографи и е нормално хората да искат да се докоснат по някакъв начин до вас.
– Не е нормално лицемерието, с което са изпълнени повечето от тях.
Жената не отговори нищо и той продължи:
– Разбирате ли, всички хвалят фотографиите ми, възхищават се от тях, докато са им пред очите кимат замислено, но само половин час по-късно вечерят весело в някой ресторант и вече не си спомнят за видените човешки трагедии. Те са част от живота ми и ако вие можете да ги усетите в един кадър, то в реалността всичко е невъобразимо по-ужасяващо. Иска ми се хората поне малко да излязат извън рамките на собствения си живот.
– Мислите ли, че е възможно?
– Надявам се – Грецки се загледа в обувките си. – Честно казано, не знам.
– Това не трябва да ви тормози. От работата ви със сигурност има смисъл, но не можете току-така да промените света.
– Не знам – повтори отново мъжът и се замисли. – Може би аз съм видял прекалено много зверства, за да вярвам, че хората могат да се променят.
– Работата ви е тежка и е разбираемо да загубите вяра, но не мисля, че всичко е толкова лошо.
– Оптимистка.
– Да речем, че не се чувствам достатъчно стара, за да съм песимистка – разсмя се жената.
Грецки я погледна и се подсмихна. За първи път от много време му се случваше да разговаря с непознат на светско събитие и да не му е неприятно. Чувстваше се странно. Тази жена – напъна се да си спомни името й, – Патриша, не го дразнеше и сякаш действително не искаше нищо друго, освен да си поприказва с някого, без да се налага да слуша всевъзможни високопарни разсъждения.
Въпреки че отдавна не се интересуваше от чуждото мнение и не робуваше на модната суета, мъжът се почувства неудобно в дънките си, с извадената отгоре размъкната риза под спортното сако, изправен срещу изискано облечената жена. Чашата й беше празна, той допи последната си глътка и предложи да вземе по още едно питие. Отправи се бодро към импровизирания бар и за негов късмет, се върна обратно, без никой да го заприказва, освен някакъв непознат с папионка, когото подмина безцеремонно.

Нещо не му харесваше. Писателят не беше планирал да има каквато и да било близост между протагонистите. Героят му трябваше да бъде съсипан от преживяното, да е неспособен да се впише отново в обществото, а не да умува над облеклото си. Почеса се недоволно, но все пак реши да не променя нищо. “Може пък това да го направи по-естествен” – каза си писателят и продължи:

– Значи ще пишете за изложбата? – поинтересува се Грецки. Искаше му се да научи още нещо за Патриша.
– Не. В редакцията подготвяме серия статии, посветени на фотографията, и просто събирам впечатления. Струва ми се, че с новите възможности, които техниката предоставя, фотографията става все по-изразителна и още повече се доближава до изкуството.
– Да, но все по-малко остава фотография. С обработка може да става по-красиво, но се губи майсторлъкът в самата снимка. Дори посредствен кадър може да се пипне така, че да изглежда страхотно.
– Консервативен сте – разсмя се Патриша. – Нима никога не обработвате снимките си?
Мъжът се усмихна.
– Не. Агенцията го забранява, за да се избегне вероятността от манипулация – Грецки видя учудения й поглед. – През две хиляди и шеста, един колега, Аднан Хадж, снимал разрушения в Ливан след въздушен удар на Израел по обекти на “Хизбола”. Обвинена в манипулация, агенцията изследва самата фотография и установи, че е била обработвана с “Фотошоп”. Хадж призна, че го е направил, за да засили въздействието, и беше уволнен, заедно с двама редактори. Това е: снимката трябва да запечатва момента, без да изопачава реалността.
– В работата ви това е наистина важно, но извън нея може би хората не търсят реалността? Нали я виждат всеки ден?
– Реалността си е реалност. Другото е самоизмама.
– Виждате нещата прекалено черногледо.
– А как би трябвало да ги виждам? Животът е хубав в уютния дом, живеем си безметежното всекидневие и изпадаме в стрес, ако любимата ни пица е свършила. Приемаме вещите си, бита си като полагаема ни се даденост и минаваме на антидепресанти, когато се повреди телевизорът.
– Виновни ли са хората за това?
– Не, разбира се, но са виновни за това, че не оценяват правилно нещата, които имат. Ако го правеха, може би щяха да бъдат по-разумни в много отношения.
– Да, да, и светът щеше да бъде по-добър... стегнете се Ролан! Вашето е идеализъм, който ще изисква още десетилетия, да не кажа векове, за да бъде достигнат. Хората са такива, и трябва да го приемете за ваше добро.
– Зная, че са такива, но не мога да го разбера.
Грецки гледаше неопределено в пространството пред себе си.
– Виждал съм какви ли не ужаси – продължи след малко той. – Няма да забравя: преди години, по време на войната в Босна и Херцеговина, бях изпратен да снимам в Сараево. В затишията между престрелките обикалях с брониран джип. Бях спрял в някаква малка уличка, когато от близката къща изтича дете да прибере една забравена топка. Едва ли беше на повече от десет-дванадесет години. В същия момент на съседния покрив усетих движение, видях цев, гръмна изстрел и детето се просна по очи. Майка му пищеше от вратата, мъж я дърпаше да не излиза, а аз... не можех да направя нищо, освен да снимам! – гласът му потреперваше. – Всичко беше в апарата ми: стрелецът на покрива, падащото дете, пръските кръв, изпуснатата топка, жената... Мамка му! А беше гражданска война, между хора, които цял живот са живели заедно! Онзи не може да не е видял, че това е дете!
Мъжът опразни на един дъх чашата си, а до него Патриша не знаеше какво да каже.
– Извинете, че ви досадих с моите преживявания – измърмори той.
– Ни най-малко не ми досаждате, Ролан – отвърна жената, протегна ръка и малко плахо го погали по рамото. – Напротив, има много хора, които изобщо не биха го преживяли по такъв начин, биха го приели като част от работата си и биха продължили нататък. Радвам се, че вие не сте от тях. Семейството ви трябва да се гордее с човек като вас.
Грецки поклати глава.
– Нямам семейство и никога не съм имал. При моите постоянни и дълги пътувания е невъзможно. Самият аз често пъти не зная дали ще се завърна жив, Патриша, и не бих могъл да обрека на това жена и деца. Такава ми е съдбата.

Писателят бутна клавиатурата и се изправи нервно. “Ама какви са тези откровения! Какво изобщо правя!?” Почеса се по главата и се замисли с ръце на кръста. Разказът му се отдалечаваше значително от първоначалния му замисъл и той се поколеба дали да не се върне назад и да го промени. Накрая реши, че е по-добре да го завърши някак, а после да го редактира. “Ще му дам аз една съдба!” – закани се писателят. – “Ей сега ще го върна към основната идея”. Трябваше обаче да го направи плавно, за да не се получи разкъсване в логиката на текста. Седна отново, помисли малко и защрака по клавиатурата:

Жената сведе поглед, но веднага вдигна отново глава:
– А замисляли ли сте се да промените живота си?
– Кой живот, моя? – Грецки въздъхна – Не. Явно такъв живот ми е бил писан.
– Всеки сам решава съдбата си, какво да прави и какво да промени.
– Та какво друго бих могъл да правя? – учуди се мъжът. – Да снимам спортни събития или диви животни?
– Защо не? В крайна сметка това също е част от живота – настоя Уейнман. Не мислите ли, че сте направили достатъчно, за да промените света, че сте дали достатъчно от себе си, за да направите хората по-добри?
– Може би, но все някой трябва да върши и тази работа.
– Така е, но това не означава, че задължително трябва да я вършите до края на живота си. Работили сте я доста дълго, така че може би е време да промените нещо за себе си? Не можем да оправим света, но пък ако всеки направи нещо за себе си, за да се почувства по-добре, светът ще стане с един човек по-усмихнат.
Мъжът пъхна ръце в джобовете на дънките си и запристъпва на място. Погледът му обикаляше залата, спираше се на усмихнатите или дълбокомислени лица, чуваше безгрижната глъчка. Лесно им беше и на тях, и на Патриша, когато нямат ни най-малка представа колко жесток може да бъде човек, как в един момент може да бъде добър и благ, а в следващия да бъде чудовищно изчадие. Как можеше да й обясни, че вече не беше в състояние да прави нищо друго, че след толкова години изплискани с кръв, страданието и смъртта бяха станали част от него? И преди се беше замислял, дали да не опита да смени амплоато си, но всичко друго му изглеждаше безсмислено, фалшиво и цинично. Да отразява в снимките си концерти или футболните мачове? Щеше да се справи отлично, знаеше го. Познаваше рефлекса си и беше уверен, че снимките му ще бъдат феноменални, но за него това нямаше никакво значение. Хората не можеха да го разберат. Беше сам и бе свикнал със самотата си; това беше неговата съдба и я бе приел. Дълго време бе мислил за останалата част от живота си, но беше сигурен, че старостта не го чакаше. Един ден последните направени снимки щяха да си останат завинаги в апарата му, защото някой куршум или шрапнел нямаше да му позволи да ги изпрати. Беше свикнал с тази мисъл. А и какво друго можеше да очаква? Щеше да е по-добре така, отколкото да доживее до пенсия и да тлее никому ненужен в някой старчески дом. “Ненужен” – жегна го думата.
– И как си представяте да направя нещо за себе си, Патриша? Да намеря например някоя свястна жена, да заживеем заедно и сутрин да й казвам: “Плачинките бяха отлични, скъпа. Заминавам за два месеца, завещанието ми е на нощното шкафче”? Че коя жена би била съгласна да живее така?
– Одисей също е заминал на война, но Пенелопа го е чакала десетилетия – усмихна се жената.
– Това е мит, приказка.
– Не вярвате, че е възможно или не вярвате, че вие го заслужавате?
– Не ми е било писано, иначе щеше да се е случило.
– Стига сте повтаряли, че така ви е било писано. Как искате да се получи, когато вие бягате, Ролан, и не допускате даже мисълта това да се случи!
Грецки изпъшка и нервно се огледа. Беше му горещо, усещаше умора в краката си, искаше да си тръгне. Вместо това, той стоеше в далечния ъгъл на залата и даваше обяснения на някаква непозната. “Какво разбира тя и откъде изобщо се взе!” – ядоса се мъжът. Беше симпатична, бе даже красива, беше му приятно да си приказва с нея, нещо, което само по себе си го изненада, но защо, по дяволите, си мислеше, че може да му се бърка и да се опитва да му помага, когато той беше свикнал с живота си, беше си добре и нямаше нужда от това!
Млада жена извика Уейнман по име и й махна да се приближи.
– Асистенката ми. Съжалявам, но имам още малко работа.
– Разбирам. Беше ми приятно, Патриша – кимна мъжът.
– На мен също, Ролан. Радвам се, че се запознахме – каза жената, направи няколко крачки, но се обърна: – И знайте, че не сте излишен на този свят. Вие също заслужавате малко щастие. Потърсете го.

“Айде стига бе!” – ядоса се писателят. – “Това вече започна да става съвсем лигаво! “Приятно ми беше”, “заслужавате малко щастие”... що за глупости! Грецки трябваше да е ръбест и груб, а не някакъв паркетен лъв! А и тая откъде накъде ще се държи добре с един недодялан човек!” – гневеше се на себе си писателят. – “Ама така е, като не успя да го обрисуваш както го беше замислил.” Удари длан по бюрото и се закани, че ще вкара героя си в първоначалния му образ. “В крайна сметка аз го пиша този разказ!” – измърмори писателят.

Грецки се усмихна, изпуфтя и се засили да си поръча още едно питие, този път двойно. Щеше да го изпие набързо и да си върви.
Отпи голяма глътка и се върна в отдалечения ъгъл. “Заслужавате малко щастие”, повтори на ум думите й. “Потърсете го. Ей сега ще го потърся. Ще внимавам да не се спъна в него по тротоара! Гледай, значи, колко лесно дават съвети хората, като че ли ако можех, щях да предпочета да си живея сам! То така става... потърсете го, хоп и готово!” Сякаш не беше опитвал досега да намери щастието си. Преди години беше опитал да живее с една жена, но всичко беше пропаднало заради дългите му командировки и Грецки си даде сметка, че оттогава до днес, почти не беше разговарял с жени, освен служебно, в централата, когато си беше в Лондон.
Той въздъхна и сякаш отново усети парфюма на Патриша и неусетно се усмихна в брадата си. Все пак разговорът му беше приятен, не можеше да го отрече. Не можеше да каже защо, но по някакъв начин тя му действаше успокояващо. Фигурата й отново изплува пред очите му. “Да, определено е красива жена”, усмихна се замислен мъжът и съжали, че се бяха разделили толкова скоро. През ума му мина, че може би трябваше да я покани някой път да излязат заедно. “Да, трябваше да я поканя”, повтори си Грецки и се ядоса, че бе пропуснал момента. “Така ми е било писано”, изръмжа той тихо на себе си и изпи на един дъх остатъка от водката.
Нямаше какво повече да прави тук. Остави чашата и се запъти към изхода на залата. Отправи се към гардероба, когато мярна Патриша, която влизаше в асансьора. За миг се закова на място, усети пулса си, пое дълбоко въздух, грабна палтото си и се впусна към другия асансьор, който точно пристигна на етажа. Потропваше нервно, докато се спускаше надолу. Хукна тромаво през фоайето на галерията, мярна я наляво по тротоара и забърза да я настигне. За момент се притесни да не изглежда глупаво такъв задъхан, но нямаше какво да чака. Този път поне щеше да промени съдбата си, този път щеше да я победи.
– Исках... – жената го погледна с изненада и той си пое въздух – исках, ако сте свободна, Патриша, да ви поканя на вечеря. Горе си тръгнахте и не успях... Надявам се, че не ви притеснявам?
Жената се усмихна топло.
– С удоволствие бих приела, Ролан, но тази вечер няма да мога.
– А утре или някоя от следващите вечери?
– Може би вдругиден?
– Чудесно! – ликуваше Грецки.
Уейнман му подаде визитна картичка.
– Обещавате, че няма да се изплашите и ще се обадите?
Мъжът се разсмя и даде обещание.

Писателят седеше отпуснат в стола си и гледаше апатично монитора. Както и да подхванеше историята, героят сякаш си правеше каквото му хрумне. Писателят потърка уморено очи. “Като не върви, не върви” – рече си той и бавно се надигна. “Може би не е зле, но не е това, което си представях.” Не го свърташе на едно място и искаше да излезе на въздух. За момент се поколеба дали да не запамети написаното, но реши, че няма да пази нещо, което не му се е получило. “А на тия двамата... майната им.” Изключи компютъра и хлопна вратата.

Грецки се чувстваше победител, за първи път от години се чувстваше свободен. Беше пренаписал миг от съдбата си: бе направил крачка, която само преди няколко часа би му се сторила глупава, безотговорна и нереална. Той продължи да гледа след таксито, с което Уейнман потегли, след което се загърна и тръгна пеш. Не му се прибираше. Вечерта беше хладна, но светлините на града му изглеждаха по-живи от всякога, а всичките войни бяха останали някъде далеч. За момент му стана съвестно, но прогони неприятната мисъл. “Каквото и да ми е писано там горе, няма да му се дам”, каза си бодро той и изпъна рамене; “Аз ще определям живота си”. “Гооол!”, отвърна му гъгниво стар радиоапарат, който един бездомник беше намерил и проверяваше дали работи. Грецки се разсмя, бръкна за дребни монети, сетне размисли, подаде му едра банкнота и отмина. “Защо пък наистина да не започна да снимам футболни мачове?” Не беше стъпвал на стадион от младежките си години; беше му крайно време да се върне към тях. Бездомникът зад него го благославяше.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


Авторски разкази на Филип Данчев


http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_6169.html#ixzz2HzSrCcSY 

 

Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives

© Филип Данчев Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Ако финалът съвпадаше, едва ли щеше да е толкова интересно, Ели, щеше да се пише като по научен план А за ризата с дълги ръкави - не ти трябва: има къде-къде по-сериозни случаи за връзване Конкретно тук, първоначалната идея почти не се промени с изключение именно на включването на писателя като герой - хрумна ми докато го пишех
  • ...тихо , тихо да не чуе някой и на мен май ми трябва риза с дълги ръкави - финала на нарисуваното никога не съвпада с първоначалната визия във въображението.
    Иначе се усмихнах от сърце на надграждащата мисъл да включиш и читателя
    Смеем се ние , но съм сигурна че първоначалната идея е останала непроменена, макар и облечена нетрадиционно ,, Не можем да оправим света, но пък ако всеки направи нещо за себе си, за да се почувства по-добре, светът ще стане с един човек по-усмихнат.''
    Поздрави от мен!
  • Героите винаги си правят каквото си искат, Кали, иначе едва ли ще са чак такива герои Шегата настрана, съгласен съм, че ако следвахме неотклонно това, което сме намислили, щяхме да изпускаме много възможности, които нямаше да забележим. А цитатът си е много верен
  • Хехе... някой беше казал, Светлана: "Жената на писателя никога няма да разбере, че той работи дори когато зяпа през прозореца." Бих допълнил: "... и че точно тогава най-вероятно води разгорещен спор с героите си" Обаче се опитвам да си представя какво ли ще бъде, ако се бях опитал да вмъкна и читателя като образ... може би или щеше да се получи нещо гениално, или щяха да ми подарят риза с мнооооого дълги ръкави

    Май имаш право, Виктор: още през 17 век, ако не се лъжа, френската Академия е формулирала правилата на класицизма, едно от които гласи, че историята в едно произведение може да не е вярна, но трябва да е достоверна. А като се замислим колко неща в реалния живот са верни, макар изобщо да не звучат достоверно...
  • Животът представен от двете основни гледни точки-автор и литературен герой определено не е скучен. Какво ли би било ако в повествованието само за опора го имаше и читателя? Шегувам се, Филип. Поздравления!
  • И аз съм забелязал че литературните герои имат навика да си правят каквото си искат за разлика от писателите Да направиш нещо, което преди минути си бил сигурен, че не би направил освобождава и дава усещане за живот. Май литературните герои живеят по истински от създателите им
Предложения
: ??:??