Да се влюбиш в землянка

     Рик седеше на една пейка в парка и се наслаждаваше на хората, на животните, на слънцето. Правеше го с усмивка и това караше минувачите да му хвърлят съчувствени погледи – човешките емоции не се излагат на показ, освен от децата и душевно-болните. Рик беше зарял поглед в небето, когато усети, че някой го дърпа за панталона. Оказа се малко, току-що проходило момченце. Той се наведе и се вторачи в малчугана, който на свой ред се разрева. Точно в този момент се сепна от викове: "Перверзник! Мръсник! Не ми пипай детето!” Рик пребледня и сякаш се стопи пред погледите на разярените майки. Водени от майчиния инстинкт, те напъхаха децата в количките и хукнаха към домовете си.

...

     Рик се телепортира в къщата си. Този начин за придвижване беше разрешен от Главнокомандващия в случай на опасност, а този си беше точно такъв. Земляните наричаха планетата им Вега и бяха категорични, че животът там е невъзможен. Горките! Та те използват само 10% от мозъка си. Затова не им се сърдеше – нито за незнанието, нито за нападките им. Единственото, с което не можеше да свикне, беше тялото. Ето и сега – сърцето му биеше до пръсване, а туптенето в слепоочията му причиняваше главоболие. Така, обект 19А09Б74С, превъплътен на Земята като инженер Рик Петровски, позна болката на тялото. Останал в безпомощно състояние, той посегна към кутията-предавател, която го свързваше с дома. Достъпът беше отказан. Такъв беше и договорът им – свързването се позволяваше само ако животът на тялото му беше застрашен, но тогава щяха да изпратят екип още преди той да се е свързал с тях. Успокои се, защото разбра, че нищо сериозно не го застрашава. Постепенно пулсът му се нормализира и дискомфортът му премина.

     Рик реши, че няма нужда от повече рискове и си остана у дома. Свали онова старомодно нещо, наречено книга и зачете. На неговата планета знанията се приемаха само с допир и после можеха веднага да бъдат прилагани на практика – било с научна цел, било за развлечение. Неговата мисия, обаче, беше да изучи усещанията и онова, което хората наричаха „чувства” в човешко тяло. Затова, започна да чете. Неочаквано и за него самия, историята го увлече когато затвори книгата, установи, че това занимание му беше отнело пет часа. Усети леко парене в очите и как клепките му натежават, но емоциите от книгата бяха превъзбудили невроните му и той не можеше да заспи. За първи път усети, че, дори без да го боли, тялото можеше да му създаде неудобства. Записа това на платката и я постави в кутията-предавател. Учудващо за него самия, щом описа състоянието си, той се успокои и заспа.

...

     Когато Рик се събуди от алармата на часовника, той отвори очи. Трябваше да полежи няколко минути, защото току-що събудилият се мозък изпращаше импулси до другите части на тялото и това отне известно време. Влезе в банята и струите вода, изпръскани от дифузьора, му подействаха ободряващо. Водата вършеше чудеса с хората. Рик записа това на платката и половин час по-късно вече беше навън.

     Докато пътуваше към работата си, Рик се замисли за това, колко зависими от времето са хората. Не намерили начин да го контролират, а само да го измерват, те нямаха друг избор, освен да му се подчиняват. Рик се усмихна при мисълта за широко отворените очи на колежката си, когато произнасяше любимата си фраза: „Как лети времето!”

     Ах, колежката! На Рик му беше забранено да се намесва в научно-техническия прогрес на Земята и той свършваше и без това малкото по обем работа още до обяд. През останалото време можеше да наблюдава тази пъргава, изящна жена, която размяташе дългата си червена коса и го поглеждаше често с изумрудените си очи. Вече три дни той отиваше на работа с желанието да я види. Така и не успяваше в описанието на платката да запише нещо повече от „присвиване на стомаха, учестен пулс, изпотяване на ръцете, но не неприятни, а някак желани.” Колежката се казваше Рита и камерата, записваща тялото му по време на сън показваше как повтаря това име, докато спи.

     Когато влезе в кабинета си, Рик видя чаша кафе и кроасан на бюрото си. Мониторът на компютъра му беше включен и Рик прочете:

            След работа ще те чакам пред задния вход. Обещавам ти

            прекрасен уикенд. Р.

     Сърцето му отново заби учестено. През целия ден беше замечтан и не свърши никаква работа. Това, обаче, не го притесни, защото беше забелязал, че това беше характерно за повечето му колеги. Точно в 17:30 Рик беше пред задния вход. Рита не се виждаше никъде и той започна да се разхожда напред-назад. В този момент някой запуши устата му с ръка. Пред него стояха двама мъже с маски. Докато Рик осъзнае какво става, тримата мъже го повалиха на земята и започнаха да го ритат. След малко, най-едрият от тях каза: „Стига! А ти, ненормалнико, ще престанеш да притесняваш Рита и от понеделник няма да идваш тук на работа. Ясно??”

...

     Когато остана сам, Рик усети болки по тялото си и му коства известно време, докато се съсредоточи и успее да се телепортира до дома си – втори път за 24 часа. Главнокомандващият вече го очакваше.

- Защо не пазиш тялото си, 19А09Б74С? Погледни се на какво приличаш!

- Сър, на тази планета може да се умре от любов...

- Стига приказки. Това е новото ти тяло – Главнокомандващият посочи безжизнено тяло. – Инсталирах вече нова платка-защита от чувства. Лягай и да приключваме!

- Слушам, Сър!

...

     В понеделник слухът за новия колега, назначен на мястото на Рик Петровски, бързо обиколи компанията. Бил висок, строен, облечен изключително изискано, а сините му очи гледали някак студено и надменно. Въображението на Рита заработи на бързи обороти. „Мой е! До края на седмицата ще пълзи в краката ми” – помисли си тя. В обедната почивка го видя да се храни сам в столовата.

- Свободно ли е?

- Да – отговори мъжът студено.

- Приятно ми е. Рита Марк – подаде ръка тя.

- Том Кенет – отговори той с леко докосване на пръстите й.

- Добре дошли при нас – Рита се опита да прикрие смущението си със сърдечност. – Радвам се, че заемате мястото на Рик. Той имаше някакви душевни проблеми. Вторачваше се в мен и беше...беше...

- И беше смазан – и физически, и психически.

- Как така? – гласът й прозвуча фалшиво, а , 19А09Б74С записа на платката за предавателя: „Обожават лъжата, а не знаят как да я прикрият.”

- Няма значение. Дойдох в тази фирма, а да работя, а не да анализирам.

- Искате ли да изпием по едно питие след работа? – Рита смени темата.

- Аз не пия, а още по-малко с непознати.

- Ще можем да се опознаем. Или сте женен?

- Задавате толкова много въпроси, госпожо Марк, а не научавате нищо. Вече ми досадихте. Надявам се да не ни се налага да водим такива мъчителни разговори.

     Рита почувства обида, гняв, но и привличаше. Беше свикнала мъжете да падат в краката й и тя ги манипулираше по различни начини, без да се усетят. Този недодялан тип, обаче, й се опъна, а и обиди. Какво да направи? Ако пребият още един нов служител, със сигурност ще стане подозрително. Никой не се интересуваше много от Рик, но ако и Том изчезне, вече ще заговорят за това. Всички я видяха как разговаря с него. Желаеше го толкова, колкото никога не беше пожелавала мъж в живота си. Беше готова дори да падне на колене и да го помоли за една нощ – една единствена нощ с него. Той обаче я подминаваше по коридорите с хладно кимване и отклоняваше всеки неин опит за сближаване.

     Последното съобщение на 19А09Б74С беше: „За да получите любов на тази планета, трябва да причините страдание.”    Изтеглиха го, преди да види двойките влюбени в парковете – от 15 до 70-годишни, преди да прочете любовните поеми в книгите, преди да чуе любовните песни, създавани на тази грешна, но чувствена Земя.