Купих аквариума като подарък на сина ми за рождения ден. Проглуши ни ушите за домашен любимец, искаше да му вземем куче. Жена ми обаче веднага настръхна като котка при мисълта за такова цапащо, космато нещо у дома и аз нямаше как да не съм солидарен с нея. Тя беше това, което наричат маниячка на тема чистота и ред, и ние със синчето кротко страдахме от това. Можеше да спретне виртуозен скандал заради малко трохи по килима или бегли отпечатъци от кални обувки по теракота, а едно куче вкъщи би я извадило от равновесие. Както и мен впоследствие.
Така че твърдо и категорично обясних на наследника невъзможността от реализирането на подобна идея, с надеждата, че ще миряса и ще насочи непостоянният си детски интерес в някоя по-приемлива посока. Още повече, че му бях накупил богат набор електронни игри, подходящи за неговата възраст.
Той обаче прояви типичния за майчиния си род магарешки инат и продължи да настоява на своето, докато в крайна сметка не решихме, че ще е безотговорно и жестоко от наша страна да лишаваме детето от любимо същество, за което да се грижи. Все пак вече веднъж категорично му бяхме забранили да споменава думите „искам братче”, така че някак се чувствахме задължени да му осигурим поне това.
Аквариум с рибки бе едно чудесно решение, взето с помощта на мой познат, собственик на зоомагазин. Всички останали възможности бяха отхвърлени от съпругата ми, дори и говорещият папагал, който лично мен страшно ме впечатли, но репертоарът му включваше предимно нецензурни изрази.
Аквариумът не беше от най-големите, но притежаваше всички необходими атрибути, за да изглежда впечатляващо. Голяма радост за окото представляваха рибките, разноцветни и блестящи като скъпоценни камъчета, подбрани внимателно така, че да са съвместими и да не се изпоядат една друга. Направи ми силно впечатление една от тях – по-голяма, цялата черна с малки сребристи петънца и някак по-особени очи. Ако не беше риба, можех да предположа дори, че ме гледа умно. Няколко пъти питах за това как се нарича точно този вид, но така и не запомних. Както и да е – щяхме да потърсим в интернет, малкият щеше да е очарован.
Така и стана – не спря да подскача от радост и да бърбори развълнувано, а ние с майка му в този момент наистина се почувствахме щастливи, въпреки спиращата дъха цена, която платихме.
Обясних му малкото, което ми беше останало като информация за рибките и техните навици, връчих му пакетчетата храна и го оставих да се прехласва и ако по някое време не му бяхме напомнили, че трябва и да поспи, така и щеше да си остане цяла нощ пред аквариума.
Прекрасно е чувството на изпълнен родителски дълг, едва ли може да се сравни с нещо друго. Само родител, видял подобна чиста радост в очите на детето си, може да разбере за какво говоря. Аквариумът се превърна в неговия прекрасен, малък свят, от който той не би излизал и за миг, ако ги нямаше така досадните за него задължения около уроците и училище.
Разбира се, за разлика от мен веднага научи коя рибка от кой вид е и точно как се нарича и в подробности можеше да говори надълго и широко за тях. Както и правеше, докато на нас с майка му не ни дойдеше в повече и деликатно му намирахме някакво друго занимание. Но неговото най-любимо беше да ме замъква пред аквариума и да ми обяснява за рибите, на моменти се чувствах като истинска жертва на собствената си, уж блестяща, идея. Особено когато бях изморен след работа или исках да погледам футбол, но пък в други случаи наистина ми ставаше интересно.
- А тази как се нарича? – попитах го един ден, показвайки му черната красавица.
Той ме погледа някак странно.
- Тя е различна от другите.
- С какво е различна?
- Ако дойдеш тук в полунощ, сам ще видиш – прошепна ми тайнствено с изражение, което дотогава не бях виждал у него. Чак се замислих! Такива полунощни истории се случваха в някои приказки наистина, макар той да не бе отявлен четец, а и ние с майка му не се проявявахме често като такива. Но би могъл да се впечатли от нещо чуто в училище или видяно от филм, кой знае... днешните деца имат достъп до каква ли не информация. Във всеки случай бързо забравих за това, малко ли други неща имаше, за които да мисля!
Една нощ обаче все пак надникнах в стаята му и се оказа, че е точно полунощ. Случайно стана, стори ми се, че чувам гласа му.
И двамата стояха с гръб към мен, но когато ме чуха, се обърнаха. До сина ми стоеше млада жена с необикновена външност, никога не бях виждал нещо подобно, дори и на кино. Беше някакво изключително ефирно и красиво създание, което сякаш излъчваше своя собствена сребриста светлина, от която цялата стая сияеше. Това определено здравата ме стресна, въпреки красивата гледка. Изпитвах неистова нужда да кажа нещо, но не ми се отдаде. Синът ми ме изпревари:
- Това е тя. Нали ти казах, че е различна?
- Коя тя? – успях най-сетне да реагирам.
- Ами черната риба от аквариума, не я ли позна? Нали е много красива?!
Когато син каже на баща си за някоя жена, че е риба, той би могъл да приеме това сравнително равнодушно и дори да го отмине без особени забележки. Но когато спомене колко е красива, и то в нейно присъствие, това определено би смутило повечето бащи със сигурност. Особено когато жената изглежда така, както тази странна непозната, седнала до сина ми.
- Не разбирам... – измърморих объркано – коя сте и как така сте тук при детето...
Очаквах някакъв отговор, макар ситуацията да беше твърде странна и предполагаща какво ли не. Но това, което се случи, надхвърли всичките ми очаквания. Заля ме вълна от красиви усещания, различни от всичко изпитано до този момент. Като че ли някаква ласкава, гальовна светлина милваше душата и тялото ми, изпълваше съзнанието ми и ме правеше безгрижно щастлив. Като в просъница чух гласа на сина си:
- Усети ли я, чу ли я, тате? Тя ти говори...
Видях сияещото му личице и си дадох сметка, че е отражение на моето в момента. Нищо не разбирах, но се чувствах прекрасно. Но все пак, когато в следващия момент видях, че в стаята сме само двамата – той си е в леглото, а въпросната риба – в аквариума, където ú е мястото, реших, че явно съм прекалил с бирата след вечеря.
- Късно е вече – казах смутено. – Заспивай, че утре си на училище.
Бях изхвърлил от ума си тази странна случка, в следващите дни имах много работа и нямах време за себе си и семейството си да помисля, камо ли за някакви странни видения. Интересното беше, че за разлика от друг път не изпитвах никаква умора и напрежение, отгоре на всичко спрях и цигарите – нещо, което до този момент ми се струваше твърде изнервящо и непосилно, макар да бях опитвал многократно. Бях зареден с неизтощима енергия и жизненост и като че ли виждах света около себе си по-ярък и цветен. Нещо повече – забелязах, че заразявам и околните с това мое положително излъчване, сякаш бях същинско слънчице, което топли и озарява. Това не остана незабелязано и от жена ми – в погледа ú от първо се четеше учудване, после някаква непозната ми до този момент благост и сякаш сърце не ú даваше да ми вдигне някой от своите скандали - запазена марка. Правихме дори любов, за бога, а вече мислех, че съм забравил как се прави!
Толкова било лесно, мина ми през ума – просто се усмихваш, и хората наоколо се променят – тъжните се разведряват, сърдитите се развеселяват, ядосаните се успокояват... И някак ти става по-ведро и леко от това, че споделяш това усещане с другите.
Определено беше много странно за мен, направо свръхестествено, като се има предвид колко изнервен и уморен бях по принцип. Това ме накара сериозно да се замисля и... пак се озовах в стаята на сина ми в полунощ. Тя отново беше там, но някак вече го очаквах и не се стреснах толкова.
- Коя си? – попитах, вгледан в огромните ú бездънни очи, в които цветовете се меняха и ме заливаха като океански вълни.
И тя ми каза, но по нейния си начин, като сякаш превърна всяка фибра в мен в искрица ликуваща светлина. Аз съм любовта, усетих в себе си посланието ú, красотата, щастието, истината... Аз съм пълната божествена хармония, която едно човешко същество може да изпита, за да я сподели.
Изпълни ме чувство на любов – към нея, към себе си, към прекрасния ми малък син, към жена ми... към целия красив цвят.
- Толкова е хубаво, нали? – чух възторжения шепот на сина ми някъде отдалеч.
Когато го погледнах, беше сам, легнал в леглото, а от нея нямаше и следа.
- Да... виж, искам да те помоля за нещо, сине.
- Какво?
- Не си казвал за това на майка си, нали?
- Ами не. Тя, нали си я знаеш, сигурно пак ще се разсърди...
- Точно така, тате. Много е възможно мама да се ядоса, жените са малко особени, ти си вече голям и знаеш. И нека това си остане между нас.
Той се ухили и вдигна ръка в одобрителен жест.
- Мъжка дума?
- Мъжка дума! – кимнах аз сериозно и отвърнах на жеста му.