И така... Надежда няма, и очакване няма. Даже май и заблудата я няма. Седи си той с цигара в ръка, наблюдавайки танца на дима. (Всъщност цигарата не е запалена, но той все си представя, че около него се случва нещо). Ушите са настроени, ръцете напрегнати. Чуе ли буря да се задава, отваря прозореца веднага - не за друго, ами някоя мълния може да се обърка и да го посети. То е ясно, че небето няма да я изпрати при него...

Седи и пише някакви редове, за да даде смисъл и стойност на самосъжалението си - че и хората занимава... Намира си оправдания и си повтаря - "да сме живи и здрави". О'кей, здрави сме, ама колко сме живи? Няма как да си отговори, защото няма критерии - мълнията все още не го е дарила с истински живот. Не се оглежда, като пресича, минава под заградени с черна лента строежи и си вика: "Взема да предизвикам съдбата, може да ми се ядоса и да ми плесне един зад врата". Но вече и за това не му остана'а сили. Върви си безцелно, по-празен от всякога; с тъжни сини очи, (ох, глупости, де да бяха тъжни - щеше да е горд от тази емоция, която и за секунда не е изпитвал) наблюдава хората и си повтаря: "к'вот такоа, да сме живи и здрави".