19.08.2012 г., 11:12 ч.  

Да сме живи и здрави... 

  Проза » Литературни очерци
1328 0 1
2 мин за четене

 

Години наред виждаше той как тревата ще порасне, как небето ще се проясни. Вярваше, че с разперени ръце ще върви бос из сутрешната роса, поемащ всеки полъх живот. Беше сигурен. Винаги се е виждал силен и бърз, да бяга от поле в поле, събиращ само бодливите рози. Все си мислеше, че съдбата му е приятел.

 
Сега, години по-късно, той все още чака тревата и все по-рядко вдига поглед към небето. Вятърът люлееше косата му, отдавна обръсната. Тревата е изсъхнала, а небето е покрито с облаци. Ах, колко много облаци... Не му позволяват дори за секунда да си спомни как изглежда светлосиньото небе. Очакването се превърна в бегла надежда, а надеждата в прозрение. Тревата няма как да порасне голяма и зелена без да бъде изкоренена до основи. Небето няма как да се проясни преди да мине най-силната буря. Животът няма как да се случи, преди да бъде прекратен.
 
Живот, изпълнен с моменти, но не и с мигове...
Живот, изпълнен със случки, но не и с промени...
Живот, изпълнен с грешки, но не и с последствия...
Живот, изпълнен с тъга, но не и със сълзи...
Живот, изпълнен с болка, но не и с чувства...
 
Все търсеше и очакваше. Тази велика буря, която да го удари толкова силно и дълбоко, и да го повали долу, на земята. И точно тези часове, лежейки - тотално разбит, със затворени очи, щяха да му влеят сили, които няма как да придобие другояче. Щеше да прогони всички демони и да унищожи всичко. Всички спомени, всички намерения, всички надежди. Колко много се нуждаеше да бъде убит, за да се роди най-накрая. Дълго време е на дъното на ямата, но дъжд така и не идва, за да го удави. Едно въже виси, би могъл да се изкатери по него, но на върха го чака друга яма. Нуждае се от истинско падане. С потрошени кокали да почувства болка, но и да намери живот.
 
И така... Надежда няма, и очакване няма. Даже май и заблудата я няма. Седи си той с цигара в ръка, наблюдавайки танца на дима. (Всъщност цигарата не е запалена, но той все си представя, че около него се случва нещо). Ушите са настроени, ръцете напрегнати. Чуе ли буря да се задава, отваря прозореца веднага - не за друго, ами някоя мълния може да се обърка и да го посети. То е ясно, че небето няма да я изпрати при него...
Седи и пише някакви редове, за да даде смисъл и стойност на самосъжалението си - че и хората занимава... Намира си оправдания и си повтаря - "да сме живи и здрави". О'кей, здрави сме, ама колко сме живи? Няма как да си отговори, защото няма критерии - мълнията все още не го е дарила с истински живот. Не се оглежда, като пресича, минава под заградени с черна лента строежи и си вика: "Взема да предизвикам съдбата, може да ми се ядоса и да ми плесне един зад врата". Но вече и за това не му остана'а сили. Върви си безцелно, по-празен от всякога; с тъжни сини очи, (ох, глупости, де да бяха тъжни - щеше да е горд от тази емоция, която и за секунда не е изпитвал) наблюдава хората и си повтаря: "к'вот такоа, да сме живи и здрави".

© Николай Иванов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, наистина твоят герой има прилика със Скини, което е жалко. Такива състояния като на нашите герои трябва все по-рядко да се срещат...
Предложения
: ??:??