Мотая си се тези дни из града, шматкам си се доста професионално (отличничка съм в тази дисциплина!) и блея по витрините. Набелязвам си разни глезотийки, които знам, че няма да купя никога, но пък е сгряващо да си помечтае човек.
И изневиделица пред мен се материализира едно циганче. (Съжалявам, ама не ми се обръща езика да ги наричам „роми”! Дори не знам какво значи тая дума.) Има-няма седем-осем годишно момиченце – мърляво, чорлаво, босо... Схващате. Предполагам, че стандартът е един и същ навсякъде.
- Како, дай двайсе стотинки, ма!... Моля ти се, ма, како, дай двайсе стотинки!... Десет поне...
Поспрях се, колкото да видя при това прогресивно спадане на офертата дали след минутка-две няма да ми предложи тя да ми даде някоя стотинка.
Ако ми беше казала „лельо”, щях да я ошамаря, признавам си, ама с това „како” право за най-нежните струни в душичката ми се хвана.
Преджобих се след кратък размисъл, обаче нямам двайсет. Петдесет.
Викам си: „Плувай!”
Принципно не давам пари на просещи – п ...