Да спиш на пари
Мотая си се тези дни из града, шматкам си се доста професионално (отличничка съм в тази дисциплина!) и блея по витрините. Набелязвам си разни глезотийки, които знам, че няма да купя никога, но пък е сгряващо да си помечтае човек.
И изневиделица пред мен се материализира едно циганче. (Съжалявам, ама не ми се обръща езика да ги наричам „роми”! Дори не знам какво значи тая дума.) Има-няма седем-осем годишно момиченце – мърляво, чорлаво, босо... Схващате. Предполагам, че стандартът е един и същ навсякъде.
- Како, дай двайсе стотинки, ма!... Моля ти се, ма, како, дай двайсе стотинки!... Десет поне...
Поспрях се, колкото да видя при това прогресивно спадане на офертата дали след минутка-две няма да ми предложи тя да ми даде някоя стотинка.
Ако ми беше казала „лельо”, щях да я ошамаря, признавам си, ама с това „како” право за най-нежните струни в душичката ми се хвана.
Преджобих се след кратък размисъл, обаче нямам двайсет. Петдесет.
Викам си: „Плувай!”
Принципно не давам пари на просещи – политика. Обаче днес ми е гот и искам да съм добра. С тия петдесет стотинки нито аз ще обеднея, нито зверчето ще забогатее, но и на двете ще ни стане по-хубаво
И ги пуснах в шепата й с наивната надежда, че това ще ме отърве бързо и безболезнено от смущаващото присъствие. Да се отърва, но не би.
Малката разцъфтява насреща ми и отпочва нов припев:
- Ама, како... и на него дай, ма, та да не се караме за тия...
Чак тогава забелязвам иззад гърба й да наднича допълнението – три-четири годишно, също толкова омизерено момченце. Лапнало палец, то мига насреща ми като гладно животинче с ей такива очи – като казанлъшки понички.
Пък като ми стана смешно!
Няма как – с такъв довод не се спори. Бръкнах се пак, та извадих още една монетка за малкия. Този път извадих късмет – изчезнаха моментално, ръсещи благословии за живот, здраве, любов, мъже... Ле-ле!... Сигурно ги беше страх да не размисля и да си искам обратно дарението.
Продължих си аз меренето на улиците, пък си мисля.
Гледай к`во нещо е да си роден с талант за пари! Това не се учи – отвътре трябва да си го имаш генетично. А точно тоя етнос като че ли се ражда с вграден радар за далаверата.
Сетих се за един такъв мой познат. Тих, скромен, кротък циганин, на мравката път прави. Ама и той си го има таланта!
Разположила съм се веднъж аз в градинката на село с книжка. Хамак, слънчице, птички, пчелички... (много пчелички – отзад има 15 кошера!)... Идилия и романтика като от реклама на шоколадите „Милка”. Лежа си в хамака и уж чета, ама някак си съм позадрямала. И по едно време отварям очи – той стои там и ме зяпа.
Като видя, че го гледам, човекът метна един заговорнически поглед през рамо, колкото да се увери, че сме tête-à-tête, и после ми просъска:
- Спиш, мойто момиче!... На парú спиш!...
Подсмихна се и изчезна.
Надигнах се аз недоумяваща, озъртам се и не схващам. И чак тогава гледам – точно под хамака от тревата лъснал дискретно края на някакъв кабел, четири пръста дебел. Блести с бакърена прелест като червено злато.
Изобщо не го бях видяла даже досега. Сигурно бих го забелязала само ако се спъна в него. Моя човек обаче от десет крачки го беше фиксирал.
Та прав е явно. Ние затова май сме на тоя хал – защото спим. На парú спим!
© Валентина Вълчева All rights reserved.
