Червена рокля. Тъмна нощ. Следи от червило. Аромат на канела. Разтопен восък. Блед пламък.

Идваш ли?...

Живея в замъка на вятърните кули. Храня се с разбити мъжки сърца, гарнирани с горчиво разочарование и лютив гняв.

Усмивката ми, лъч светлина, способен да те изпрати дори и в най-гъстата мъгла.

Достигаш ли стръмните върхове на ума ми? А черните дупки в сърцето ми? Вървиш ли по следите на тишината ми?

Буреносно мълчание…

Пак ли си ти избягаха думичките? Или пък може би си потънал в Северния ледовит океан, откъдето идваш…

По-недостижим и от Еверест. По-тих и смъртоносен от мъртво вълнение, което те повлича след себе си… По-разгневен и от торнадо. Хм, може би за собствените си грешки!?

Да загася ли свещта?...