Знам, че ще се оправя, ще свикна да живея и така. Седем години са това, не са два месеца – да ги изтриеш и продължиш.

Какво нещо е навикът – ставам и се обръщам да го будя, влизам в банята с идеята, че има кой да ми донесе хавлията.

Виждах го от година, че не е същият, не обърнах внимание на знаците – по-лесно ми беше.

Мълчеше, много мълчеше. Говореше само за битови неща, не споделяше, смееше се рядко.

Залъгвах се – “внушаваш си“ –мислих.

Едно не ме подведе никога – интуицията – трябваше повече да я слушам.

То и да я бях слушала – какво?

Седем години планове за семейство, как се наваксва това, как да започна от начало. Да търся друг, с който да градя –отчаяна работа.

“Нищо не те радва, нищо не ти харесва, голямо мрънкало си“ – казваше ми често, когато още ми говореше – после спря и бавно си отиде. На части – техниката, книгите, дисковете, дрехите, последно си взе четката за зъби. Сякаш се разглоби, разпадна се и изтече през антрето.

Прати СМС – “отивам си, нещата не вървят, чувствам се зле от години, бях обещал, това ме държеше“.

Години мълчалив дискомфорт, години примирение – къде бях аз?!

Вярно, че нищо не ме радва. Сега, като се замисля е прав. От дете съм такава. Често чувам от хората, че не ми липсва нищо. Обективно погледнато е така.

Дете от смесен брак, имоти в две държави, никога не съм мислила за пари. Престижни родители с успешен бизнес, добро образование, никакви лишения.

Дори проблеми с външността нямам, от дете ме снимат за реклами, казват, че съм красива. И защо, защо, тогава ми е толкова гадно?! Защо ми е така тъпо, така монотонно?!

“Можеш да убиеш желанието за живот у всеки“ – включваше шеговития тон често.

Сега разбирам – не се е шегувал.  Задуших ли го, отегчих ли го – не знам?!

А и да знам, не съм способна да направя нищо – това са ми възможностите, толкова мога.

Когато ходехме по лагери със съученици от гимназията, най-скъпата частна гимназия, другите се радваха на гледките, аз чувах само мотора на автобуса и виждах зацапванията по стъклото.

После как ни стоварват като чували пред разни обекти, после как ни товарят наново. И никога никакво удоволствие. Само лошото, все лошото – някакво вродено черногледство.

Не вярвам в щастието, подозирам другите в лицемерие, когато се радват.

Тази седмица си правя косата за трети път. В салона вече се смеят. Искам да виждам Сузи, но се преструвам на маниак на прически.

Сузи не спира да говори, никога не млъква. В салончето й е лудница. Мисля, че всички идват, за да я слушат.

Сузи върти ножицата като жонгльор, адски е сръчна. Работи с няколко клиента едновременно.

Винаги има поне три жени с боя, докато прави мъжките прически – отнемат и минути.

Сузи е щастлив човек. И понеже не й вярвам, идвам често, за да я хвана в лошо настроение, да я хвана да се оплаква, да я видя болна, уморена, съсипана…

Улавям се – искам да се срине – грозно, но ми пречи нейното щастие – пари ме нещо в стомаха.

Знам – проблемът е в мен. Сузи си е Сузи – не ми прави нищо, не ме забелязва – знам.

Но ме боли, мамка му!

Боли ме звънкият смях, безгрижното изражение, фриволното дрънкане с неизменните десет клиента.

Дебна я, разпитвам – Сузи разказва, добронамерена е. Не е красива, невзрачна е  – боли по-силно. Може го и без да е хубава!

Винаги говори за жилището си и котките. Има над осем котки, казва че са скъпи, породисти.

Жилището е стилно, ремонтира го постоянно, ремонтира го всеки ден. Гледа списания, експериментира – купува мебели. Живее в разкош.

Опитвам се да си представя докато ми прави кичури. Зелен двор с цветя, оживен от красиви котки. Цветята са скъпи, цветята ся редки.

Къщата е стилна, изчистена, но кокетна. Звънят й хора, много хора – мъже.

Мъжете в живота на Сузи са особено атрактивни – стилни дръзки мъжкари, похотливи тийнейджъри с изваяни тела, изискани господа на средна възраст – влюбени до един.

Докато нанася боята преживявам хилядите романтични срещи, трескавите разговори за секс в среднощни часове, влюбените до безумие, изгорени от страст момчета. Сузи – разказва, разказва – на всеки, който седне на стола.

Разказва долепила устни до ухото на поредната клиентка, разчекнала очи в изумление. Гледки – сменят се – мъже, момчета, старци – военни, лекари, архитекти, преподаватели – Сузи познава адски много мъже.

Лавина от емоции и звънлив смях – салончето се пръска от похот. Клиентите се червят, но идват отново. Една от тях съм аз.

Вечер, когато не мисля защо той си отиде и колко съм безсилна, си представям военния, който преследва Сузи. Маскировъчната униформа на професионален войник, поддаваща се от ъгъла, дебнещ в засада.

Целувките, страстта, грубостта на пренебрегнат простоват мъж. Чарът на влюбен примат.

Мисля за вулгарния лекар, звънящ между две операции – търси я често – иска да изостави жена си, спират го децата. Луд е по Сузи, говори мърсотии до тоалетната на операционната. Виждам го с бялата престилка до кафе машината, шепнещ в смартфона.

Студентът, опустошен от желание, дете от консервативно семейство. Сузи му показва непозната страна. Иска да вижда още.

Сутрин се връщам в салона, Сузи ме държи със силата на евтино риалити. Правя си ноктите, за да слушам историите – в клопка съм.  Сюжетите на Сузи изместват мислите ми, временно ме дистанцират. Мразя да съм сама.

Сузи има тежък живот – бита, преследвана, зарязвана от родители, изнасилвана. Най-смешното е, че завиждам и за това.

Представям си момичето от Борово с раница на гарата, обикалящо само из София. Не познава никой, но се оправя. Помагат и клошари – оцелява.

Намира си любовник, любовникът й намира работа, зарязва го – после друг.

Плаче ми се! Нямах възможността да оцелявам. Лишиха ме от приключения, възпитаха ме добре. Охранен бройлер от скъп инкубатор – плаче ми се.

Сузи ми филира краищата – смее се – разказва за тройка с двама военни – кани ме на гости – приемам.

Търся из руините на София, из порутените недостройки, стилното местенце на Сузи. Обърквам се – номерата са разместени – София е несинхронен град.

Счупени гаражи, износени ретро кафенета, дюнери, писъци – смрад.  Мухъл, ръжда, неизмазан зид до модерна сграда. Ровя из занемареното наследство на епохите.

Влизам в заден двор, търся Сузи. Сузи ми отваря – посреща ме по халат, по скъп бял халат и нежни луксозни чехли.

Води ме през мръсен двор, потънал в плесен и ръждиви варели.

– Виждаш ли котките ми, там до шезлонга – пита ме със самоуверена усмивка.

Няколко мръсни улични котарака се излежават до варел, препълнен от дъждовна вода. Шаря с поглед търся пространството от разказите – стилния декориран двор и скъпите котки.

Кани ме вътре. Мазе – Сузи живее в мазе, боядисано с грубо нанесена червена блажна боя, засъхнала с множество боклуци. Миризма на влага и мухъл в тясна стаичка, превзета от спалня с кичозна кувертюра.

– Ето го военният – сочи ми снимката до шкафчето. Виждам грозен мъж с шкембе едва покрито от вехта униформа, килнал шапка като ловец.

– А, това е студентът – показва ми снимка на слабо грозновато момче, едва достигащо в представите ми полова зрялост.

– Това е професорът – показва ми снимка на мъж на преклонна възраст, с немощно излъчване.

Обърквам се – не виждам от влагата, препълваща очите ми.

– Плачеш ли, защо плачеш? Боли ли те нещо, искаш ли нещо? – стряска се Сузи.

– Искам, да, искам! – съскам през зъби.

– Да видя персийските котки, шикозният двор, прегарящият от страст военен, горящият от емоции студент, да видя стилната виенска спалня.

– Ето я спалнята, нали ти показах котките отвън – не ги ли видя!?

– Не – не ги видях. Видях блажната боя и няколко помияра!

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X