-    Повече няма да пътувам с теб! – Калина сви юмрук на хълбока си - Няма влак чак до утре!
-    И? Ще останем в апартамента на брат ми...
-    На брат ти! – прехапа устни.
-    Споко, той не е там. – Бети взе чантите и тръгна към такситата.
-    Сигурна ли си?
-    Убедена съм – но Калина не помръдна – Негов колега има хижа и всеки уикенд в планината, обещавам. Идваш ли? – Калина кимна на гърба й – Мислех, че вече сте окей.
-    Какво?
Бети се усмихна, докато подаваше саковете на таксиметровия шофьор.
-    Нищо, давай да тръгваме, че огладнях.

* * *

Три квартала, пет етажа и четири опита да отключи по-късно, Бети вече се изнервяше.
-    Сигурна ли си, че това е ключа?
-    За петнайсти път – да! – Бети отново се опита да набута ключа, след което подпря длан на звънеца.
-    Нали няма никой? – гласът на Калина беше по-висок от обикновено. Бети завъртя очи секунда преди отварянето на вратата да я накара да премигне.
-    Какво, по дяволите... – Николай стоеше на прага и гледаше в Калина. Тя наклони главата си, така че още един кичур да падне на лицето й. Той пооправи тениската си.
-    Не си ли на планина? – Бети го отмести и влезе вътре.
-    Дамян е болен и...
-    Аха, ние си изпуснахме влака – развърза и другата си обувка и закачи якето си – Прибери багажа, моля те, аз влизам в банята – и изчезна в коридора.
Николай понечи да внесе куфарите вътре. Калина направи крачка назад.
-    Мога да отида на хотел, не е нужно да... 
-    Влизай – каза го повече на плочките в коридора, отколкото на нея.
Калина погледна към стълбите, после към отворения апартамент, пое си дъх. От стаята си, Николай чу външната врата да се затваря и издиша.

* * *

-    Не ме гледай така! Откъде да знам, че тъпия Дамян ще се разболее!
Калина разтри косата си с хавлиена кърпа.
-    Просто искам по-бързо да става утре и да си ходим... – телефонът й я прекъсна – ново съобщение.
-    Пак ли е Тони? – Бети изпуфтя – Толкова ли не може да преживее, че ще останем тук ЕДНА вечер!
-    Отивам да просна тези - Калина взе мокрите хавлии, но спря при вратата. Бети се ухили.
-    Отиде да ни вземе нещо за вечеря.
Калина я изгледа грозно, но раменете й се отпуснаха и тръгна към терасата. Диванът и масата в хола бяха сменени, стените бяха боядисани, нямаше го и стенния часовник, на който някога беше издълбала инициалите си... Разтърси глава и излезе на терасата.
Две минути по-късно беше в коридора пред открехнатата врата на неговата стая. Направи няколко стъпки към нея, побутна я, влезе. Пое си дъх. Стаята беше точно, както я помнеше – дървеното легло, плакатите на гардероба, дори столът, затрупан с дрехи беше на същото място. А над него, с непомръдващи стрелки и издраскани в десния ъгъл „К. П.”, беше часовникът. Тя се доближи и вдигна ръка, за да го докосне.
-    Търсиш ли нещо? – Николай стоеше на прага с покупките.
-    Извинявай, излязох да оставя хавлиите... 
-    Знаеш къде е терасата – вените по ръцете му изпъкнаха от стискане. Двамата не помръдваха. Така ги завари Бети.
-    А, Ники... – взе покупките от ръцете на брат си, преди да проследи погледа му към момичето в стаята – Всичко наред ли е? – ъгълчетата на устните й леко потрепнаха. Николай и Калина подскочиха от звука на телефона й.
-    Бих искал да си ползвам стаята, ако може – с което се отмести и Калина изтича в хола. Бети се обърна брат си, само за да види как и той затръшва своята врата.

* * *

- Ставаш смешен вече! – Калина погледна към хола и се опита да понижи гласа си – Много добре знаеш в какво състояние бях след раздялата с него и никога не бих... Антоане! ... Не е като да съм сама с него... Наистина ли ме попита това? За Бога, с Бети ще спим в едно легло!... Ако още веднъж кажеш нещо такова, ще ти затворя телефона! – три секунди по-късно затвори телефона.
- Новият диван е по-удобен – тя подскочи в посока на гласа, той се ухили – Така де... в случай, че не искаш да спиш в едно легло с Бети.
По лицето й изби руменина.
-    Ще се оправим.
-    Щом казваш – излезе при нея и подпря ръце на парапета – Още ли ти харесва? Гледката към планината? - тя отпусна ръце до него – Косата ти изглежда синя в тъмното – хвана един кичур между пръстите си.
-    Знам – Николай вдигна вежди – Ти ми беше казвал, когато закъсахме след купона при Елена и трябваше да вървим два часа по черен път, в 3 през нощта – тя се засмя на планината пред нея.
-    Час и половина! И щеше да е много по-бързо, ако някой беше с удобни обувки – този път и двамата се засмяха, преди да свъси вежди - Мислех, че си била прекалено пияна, за да помниш нещо от онази вечер... – не го погледна – Каза ми, че не помниш нищо! – почти крещеше.
-    Какво трябваше да кажа, когато ми предлагаш брак, а след това пребиваш гаджето на най-добрата ми приятелка, защото ме погледнал „по-така”? Да те поздравя? Да се зарадвам, когато в колата щеше да...
-    Нямаше!
-    О, моля те! Колко още трябваше да мине преди да съм на мястото на Димитър?
-    НИКОГА! – насочи заканително пръст към нея – Никога не бих! – тя изпуфтя – Да бе, не съм идеален, но ти това го знаеше отначало. Само си търсеше повод! Добре, че беше Димитър, та да си изпусна нервите, нали! За разлика от теб, никога не съм те лъгал! - тя си пое дъх, за да отвърне, когато телефонът й отново я прекъсна – Вдигни тъпия телефон преди да го хвърля през терасата и утре със сестра ми ви искам на първия възможен влак!

* * *

Две седмици по-късно, сряда

Николай сваляше часовника от стената, когато чу звънеца. Погледна през шпионката и преглътна. Отвори.
-    Сестра ми не ти ли е казала, че през седмицата съм тук!
-    Каза ми... –  вдишване - Даде ми и ключ - издишване. Вдишване... и устните му атакуваха нейните.
По-късно, докато бяха в леглото, получи съобщение от Бети: Брат ми, ако някога отново искаш да изпускам влакове, ще ти струва по-скъпо от вноска за кола.