Те бяха еднакви. Вълци единаци. ТЯ беше висока, обичаше живота, искаше семейство и деца, а той издаваше първия си албум.

  Нещата са еднакви. Театърът беше за Мина "светая светих", той смяташе дома за свещен.

  Обичат да се излежават до късно. ТОЙ обича да я прегръща дълго и топло, иска я дълго в леглото си. През целия ден, докато пее, усеща плътта между пръстите си. Живото тяло усеща в клавишите и в звуците. Прекарва ръка през косите си - едно нежно "сол" за дългия кичур, който пада на лявото ù рамо и късо "ре" за перчема над очите ù. "Ми" и "фа" за ръцете, които вечер разтриват гърба му, три "ла"-та за лекичките захапвания, с които започват играта.

  На репетицията пак е първа. Застава на празната сцена, оглежда декорите, отново изпуска сценария и сяда върху него. След това колегите започват да пристигат.

  "Вдигни ръка" - като онова топло "ми" в новата му песен - "докато казваш тия реплики. А ти - долу, долу" - като пръстите,които се снишават, когато свири тъжният романс. Тръгват си. Отново оглежда сцената, "завесите са вече много мръсни".

  Цял ден ръцете ме водят. Това пиано и тези ръце върху него. А той ги мести толкова нежно и с толкова чувство. Настръхвам, когато захапвам връхчетата на пръстите му, а той ги пуска надолу по гърдите и корема ми и ме гали.

  Прав е - има го и Дявола и Бога в мен. Колко пъти събарям Рогатия, всички пиеси са нокаутите. Ако я нямаше борбата, ако го нямаше онова желание да съм по-рогата... Така и той пише песните. Прав е - има го и Дявола и Бога в мен.

  Градината с щастливите лилии и слънцето, което я облива. Тя пак е в бяло и е едно от цветята - "ми, фа, горно сол" - обича да се върти, докато падне и дълго след това не може да различи лилиите наоколо си. Тогава се навеждам над нея и я целувам, докато се свести - "сол, фа диез'...

  Онази странната градина аз си я обичам, а и той така се вдъхновява... Там виждам сценариите и залезите ми приличат на ръкописи.

  "Ре, сол, три си-та'' - очите му  бавно се движат след краищата на бялата пола - "ре" - навежда се и краищата се вдигат почти до... белите лилии галят краката ù. Очите му бавно преплуват облаците цигарен дим. Прилича на звяр, преследващ жертвата си. Готви се да скочи.

  Артистичните семейства винаги са смес от разни ястия, което ги прави неконсумируеми за другите. Те си знаят как си се ядат. Ядат си се.

  Тук на почит са десертите. Белите полички, пианото и нейните ръкописи. Когато заучаваше текста тя вървеше напред-назад, а той, милият, броеше крачките и си тактуваше.

  Жълтите нощи, когато гледам никотиновите останки по пръстите, са най-сладки. Мина е винаги в настроение да обича. И обича всичко. Тя хапе тези жълти пръсти, а той стене - "си, ла, фа, ре" - и чува музиката да идва в ушите му.

  Джаз - да. Но някой мръсен блус би бил по-добре. Той е тяхната хармония. Лекота на несъзнателно разгорели се страсти.

  Този ден беше ден за щастие. Свещите горяха на зазоряване, а от банята се носеше топъл, свеж мирис. Сватбата беше къса, тиха. После влязоха в щастливия живот. Булото сложиха над леглото, а венчето – на нишата до прозореца...

8.08.1997.