Денят, в който се родих, нямах нищо. В деня, в който се родих, видях Земята. Малките човечета, които търсеха смисъла на живота си, човешките въпроси и това, което ги връщаше обратно към душевната смърт, нещото, което те кара да гниеш в тялото си, което влачеш всеки ден, о, да, това беше човешката омраза. В деня, в който се родих, бях окалено и омърсено с малко от нея. В деня, в който се родих, започнах да броя дните на смъртта.

Майчице прекрасна, всички сме деца, малко ненаучени, малко глупави и леко невежи!Всички гнием в телата си. Най-много мразя, майко, хората с празните души. Хората, които унищожават себе си и тяхната родина, о, да, това беше Земята.

Забравени някъде там, нека не забравяме. Ден след ден, таван и малко мухъл, аз ще бъда стария намразен човек, който наблюдаваше през стария си миризлив дом прозорчето, през което виждаше старата магистрала, трите равни блока, градината, която е оживена от малките деца и своя стар образ, през който виждаше себе си, бръчките си и минутата на гниене.