Митко бавно затвори тежката дървена порта на двора и излезе безшумно с колелото. В неговото детско съзнание единственото, което го вълнуваше, беше да играе от сутрин до вечер с приятели и да кара колело по прашните улици на селото. Баба му и дядо му му подариха „бегач”, когато навърши десет години. Нямаше по-щастлив от Митко. И сега, когато се промъкваше тихичко сутринта, без да го усети баба му и да го върне за закуска, в очичките му можеше да се прочете великата детска радост от поредната беличка и гордостта, че ще кара волно по прашните калдъръми. С отмерено движение малкият „хулиган” се качи върху колелото и потегли към къщата на Андрей. Колелото се друсаше по неравния, изпълнен с всевъзможни по размери и „красота” дупки, път. Венецът и веригата гордо припяваха с щракащото си скърцане, а това определено доставяше удоволствие на детето. Тъй като Андрей живееше на другия край на селото, двата километра в диво каране бяха нещо като ралито Париж-Дакар, като единствено се отчита липсата на свястна пустиня. Но все пак прахоляк имаше и то достатъчно, за да покрие бялата тениска и шортите на Митко, така че единственото бяло, което имаше по него, бяха зъбите и очите му.

Когато стигна до последната къща от селото, Митко слезе внимателно, дръпна бавно степенката и намести колелото, така че да не пада. Все още го пазеше да не получи драскотина. И което беше похвално, все още не беше падал с него. Извървя десетте метра до оградата на двора, прокашля се, за да извади най-доброто от гласа си и се провикна, като наподобяваше нещо средно между Мерилин Менсън и чобанина на селото Бай Кольо – Вълната:

-Андрееееееееей! Андрееей! Андрооооооо!

-Андрей замина, мойто `мче!  - Бабата на Андрей, Атанаска, излизаше от антрето и с куцукащия си ход бавно тръгна към портата. – Той, Андрейчо, излезе сабалямта раничко, без да тури залък от попарата... Ииией, диво момче! Чакай, Мите, баба, да дода до портата... Ох, че ма боли крака... Доди да го извика Гошо, на чичо ти Денчо унуката и щели да `одят за гъби по Калфенския път. Вика, бабо, ако Андрей идва, кажи му следобяд ше ида да го извикам у тях.

-Ааа, добре, бабо Насо!

-Чакай малко, чакай! – баба Наса протегна кокалестата си ръка и скъса една шепа череши хрущялки на Митко. – Нà, баба! Да не одиш по ул`ците гладен.

Детето ги пое от старешката ръка, благодари, както го учеше дядо му и пое отново с колелото по улиците. Шепата череши беше най-големият подарък, който старицата можеше да направи за момчето. Те бяха неговата закуска и задоволството за стомаха. Алените, хрупкави, сочни и сладки плодове грееха в детската ръчица. Но те не бяха само за ядене. Костилките, умело изсушени, се превръщаха в отличен снаряд, отправен към досадните врабци с прашката. Като ги изяде, Митко сложи преброените 16 костилки в джоба на сигурно и се втурна отново да прави безкрайните си обиколки с колелото.

Минаваше през цялото село. В едната, в другата махала. Обикаляше под парещите лъчи на юлското сутрешно слънце, без капчица пот да се появи по детското чело. И тъй като нямаше работа до следобеда, реши да отиде в Домуз махала – няколко къщи, намиращи се на около километър от селото. Там беше винаги интересно, а и щеше да види някой приятел да покарат заедно.

Всъщност Папаз дере беше доста голямо село. Имаше три основни махали, които изграждаха сърцевината на селото и там живееше най-многобройното население. Всички махали носеха турски имена, останали още от преди освобождението и никой не се беше наемал да ги преименува. Тук можеше да се срещнат хора от всякакви религии и етноси. След войната, преди 30 години, тука високо в планината се бяха приютили всякакви интересни хора. Но пък всички живееха в привидно разбирателство. На известно разстояние от основното село се намираха Домуз махала – няколко къщи, в които живееха предимно възрастни хора, и Картал махала – тук живееха странни хора. Местните ги наричаха севери, но всъщност те бяха по-местни дори от коренното население. Тъй като Картал махала беше близо да гората, оттам минаваха дърварските пътища на селото. Никой не обичаше да минава оттам и рядко се спираха хора от селото. Имаха си собствена „инфраструктура” и почти цялата си прехрана намираха в гората и в близките ниви. На Митко му бе изрично забранено да ходи там. Момчето също се боеше доста от северите и избягваше по всевъзможен начин да припарва към гората. Затова пък често ходеше в Домуз махала. Жизнерадостните старци винаги се радваха да видят Митето и когато неговите приятели си отиваха в града, той често сядаше при някой от старците и слушаше историите му. При всички случаи се забавляваше доста.

Още с влизането си в махалата няколко човека му помахаха и подвикнаха закачливо.

-Как е, Мите, ходиш ли за врабчета? Много поздрави на бай Димитър! -  Момчето се смути леко, кимна в знак на съгласие и своеобразен поздрав и продължи навътре към по-старите къщи. Реши да мине около гарата, да види влака, но се досети, че той минава само късния следобед и се отправи към една заветна и много рискована цел. Когато пристигна, дядо Ставри го заговори:

-А, Митак, ти отде тъй задъхан! Пак си карал бързо покрай релсите! – старецът се усмихна широко. – Ела, ела да седнеш, ем и аз да си почина малко. Таз плява тука, де ми я докараха, има да я прибирам до Димитровден... Я кажи на дяд си Ставри как е бай Димитър?

-Ами и той така прибира плявата. Исках и аз да помагам, ама нали съм алергичен и дядо не ми дава, вика, щял съм да се изрина...

-Тъй, тъй, ще слушаш дядо си. Ох, тя мойта хубо остана половината, ми ей на - на комшията Радул две недели я валя и от мукаятлък още не я прибрял, дявола му с дявол. Ей, ти да не си дошъл пак джанки да береш. Предния път знайш какво стана.

-Тъй е дядо Ставре, ама много са сладки. Няма други такива из село. Пък и нали знайш, че понеже не дава да се късат, стават още по-сладки.

-Пусти джанки... Ако не ми беше комшия, досега... Остай са. Я кажи, изкара ли школото. Колко ти писаха по смятане?

-А, имам ей такава голяма шестица на бележника. Баба ми даде десет лева зарад нея.

-Браво на момчето. Ай, аз да почвам тая пуста плява, че овцете да имат за зимата. Ти постой на пейката, ако искаш. Ама няма `одиш да късаш джанки, да не стават панаири.

-Добре, добре! Аз ей тука ще те гледам малко...

Дядо Ставри беше голям добряк. Обичаше много децата и винаги се радваше, когато Митко идваше. Уви, неговата дъщеря отдавна бе заминала по чужбина и идваше на село да го види единствено по Великден. Дори на Коледа я нямаше. Но логично, за да стигнеш до Папаз дере, трябваше да се качи голям баир от магистралата. А зимата беше почти невъзможно с автомобил. Местните хора ползваха коне и вълкодави за придвижване през дебелия сняг. А дядо Ставри имаше големи и хубави коне. Гледаше ги като очите си. За разлика от него, комшията му, бай Радул, беше коренна противоположност. Беше стиснат, плюшкин и много алчен. Днешната работа, ако можеше, оставяше не за утре, ами за вдругиден. Но колкото да беше проклет, беше майстор овощар. Отглеждаше всевъзможни плодни дървета, от които приготвяше компоти и сладка и които продаваше зимата. Цените бяха колосални, но зимнината беше истинско произведение на изкуството. До оградата беше посадил три джанки. Те раждаха едри, сочни и вкусни плодове, от които се получаваха невероятни сладка и още по-хубава джанковица. И както ламята пази златните ябълка, така и бай Радул пазеше джанките от набезите на минувачите. Беше сложил мрежа пред оградата, която мажеше с грес и горяло масло, а самата ограда приличаше повече на отбранително съоръжение, отколкото на ограда, с остри шишове и пики. На всичко отгоре бай Радул седеше редовно до ъгловото прозорче на къщата, откъдето винаги виждаше кой посяга на скъпоценните плодове и реагираше светкавично. Митко бе негов стар познайник. Всяко лято момчето измисляше всевъзможни хитрини, за да може да се докопа до вкусотията. Последния път обаче Радул беше минал всякакви граници. Когато залови Митко на „местопрестъплението”, се беше заканил с пушката. Добре, че дядо Стави беше отвън и отърва детето от боя с тежкия орехов приклад. Към циганите от село върлият дядка (както го наричаха комшиите му) се отнасяше още по-безкомпромисно. Стреляше през нощта на месо и никой не смееше да се оплаче.

Митко постоя още малко на пейката на дядо Ставри, каза довиждане на веселия старец и се запъти към къщи. Беше вече почти обяд и хлапакът нямаше търпение да опита днешната гозба на баба си. А и очакваше Андрей да дойде и да го извика.

Когато се прибра у дома, на софрата го очакваха крехките лозови сърмички на баба, пълнени със сиренце и ориз. Митко ги обожаваше. След като изяде две чинии, предоволно налапа и кифлата, останала от закуска. Баба му определено му угаждаше. Въпреки зоркия поглед на строгия му дядо, Митко обичаше и двамата много. Затова стоеше тук цяло лято. Намираше място за покой от тромавото ежедневие на града.

Следобед Андрей дойде като по часовник. Беше довел и Стамо. Тримата тихичком се измъкнаха от двора, където уж щяха да играят. Митко този път имаше много хитроумен план как да измъкне от джанките на бай Радул, но за целта му трябваха доброволци.

Тръгнаха пеш под парещия поглед на обедното слънце към Домуз махала. Заради страшната жега всичко живо се бе изпокрило по къщите. Само няколко врабчета свенливо подаваха човки от ореховите клони и бързо се прибираха, ударени от жарещата топлина. Децата неусетно се бяха озовали пред къщата на Радул. Те много добре знаеха, че старецът спи точно двадесет и пет минути на обяд. Точно през това време успяха да се прокраднат до джанката. Но кучетата на Радул се обадиха както винаги. За да не будят никакво подозрение, Стамо беше натоварен със задачата да влезе и ужким да купи бурканче кайсиево сладко. С мъчно събраните четири лева те искаха да излъжат стареца да влезе в мазата, докато „джанковите рицари” обират предоволно фиданките. Радул излезе от антрето и без да знае нищо, се развика на Стамо:

-Що дириш тука, хлапак? Пак ли джанки просиш?

-Дяд` Радуле, аз идвам да купя сладко от малките кайсийки... Пратеха ма...

-А баш по обяд ли намериха да та пратят. Тц! Хай, ела да ти дам.

Доволни, че планът е почти осъществен, децата не забелязаха, че старецът влиза в къщата, а не в мазата, където държеше сладкото обикновено. Докато ровеше по рафта за кайсиите, Радул зърна с крайчеца на окото си Митко и Андрей като козички да шмулят джанките. Радул беше кипнал, целият червен от лъжата и от капана, който му бяха устроили хлапетата. Той почти превъртя, грабна Ижовката, сложи вътре два патрона и излезе на двора. Без да предупреди, среля по момчетата два пъти. Не беше забелязал какви патрони взема и докато първият изстрел беше само сплашващ, то вторият се оказа с бренеке...

Митко падна на земята. Алена струйка кръв се стичаше от детското носле. Не дишаше. Чул, изстрелите, бай Ставри веднага бе излязъл на улицата. Затича се към Митко и като го видя бездиханен, вдигна телцето, впрегна коня и на часа го отведе в лечебницата. Не успяха да спасят момчето. Заради напредналата възраст не осъдиха Радул, сложиха го под домашен арест и му отнеха оръжието.  Когато на другото лято Андрей и Стамо беряха джанки на воля, на дръзкия старец не му оставаше нищо, освен да кълне от прозорчето:

-Само да не ми бяха взели пушката!...

На гроба на Митко бай Ставри ходеше всяко лято. Сега той постави хризантемите в каменната ваза, свали шапката и тихо през сълзи промълви:

-Ех, Мите!... заради десет зелени джанки...