Гарабед Папазян умееше да си държи езика зад зъбите. Поради това малкият му бизнес процъфтяваше, а златарската му работилничка никога не оставаше без поръчки. Ако всички други ателиета в големия град бяха обирани, а повечето дори и по няколко пъти, неговото се ползваше с безупречна репутация сред криминалния контингент, а в следствие на това и със закрилата му. Гаро никога не гледаше клиентите си в очите, дрехите или в особените им белези. Негова работа бяха благородните метали, бижутата и парите. Хората не го интересуваха.

   Затова и не вдигна поглед от сребърната гривна, която ремонтираше, когато звънчетата на вратата известиха влизането на клиент. Ако беше го направил, щеше да види черно кожено яке, с издути от напомпаните бицепси ръкави, показващата се под него черна фланелка и множество татуировки по шията на влезлия. Но видя само снимката, която му подаде невидимият мъж. От нея мило се усмихваше принцеса Даяна, с онова така добре познато на Гаро колие, което бе получила като подарък от кралицата след раждането на принц Хари. Дали защото принц Хенри Чарлс Албърт Дейвид Маунтбатън Уиндзор Последният Да Затвори Вратата беше много назад в списъка с престолонаследниците, или просто защото кралицата беше стисната, но диамантите бяха не повече от двукаратови и бяха само петнадесет на брой, колкото датата, на която се беше родил Хари. Брат му, херцогът на Кембридж, заради това, че беше на много по-предното второ място в списъка с чакащите кончината на кралицата, освен че беше получил при раждането си къде-къде по-големи диаманти, но беше имал и късмета да се роди на двадесет и първо число, а с това и с толкова на брой камъни…

   - Можеш ли да направиш същото? – попита невидимият.

   Златарят кимна без да отрони дума.

   - За след две седмици?

   Гаро поклати отрицателно глава.

   - Плащам двойно!

   Арменецът се замисли и за пръв път пророни дума:

   - Материалът?

   Мъжът извади от джоба си парче черно кадифе и внимателно го разгъна на тезгяха. Отвътре се показа безформен слитък бяло злато. Личеше си, че беше топен от дилетант. Извади и малка кадифена торбичка. Изсипа съдържанието ѝ до златото. Петнадесет едри обработени диаманти проблеснаха на светлината на настолната лампа. Гаро сложи диоптричния монокъл, взе с пинсета единия и внимателно започна да го разглежда. Видимо беше голям почти колкото тези на снимката, може би карат и осем-девет десети. Беше и с добро качество – кръгъл, с брилянтна шлифовка, почти безцветен, може би „h“, без големи дефекти в дълбочина, с добра полировка. Поднесе го под UV лампата, имаше много слаба зеленикава флуоресценция. „Същата флуоресценция като на диамантите на гривната на съпругата на френския амбасадор, която откраднаха миналия месец. А те бяха осемнадесет…“ – отбеляза мимоходом на ум арменецът, но начаса забрави за това. Премери камъка на везната и записа резултата в бележника си. Повтори процедурата и с останалите, както и със слитъка злато. В настъпилата продължителна тишина стенният часовник отчетливо тиктакаше. Накрая кимна доволно. Ставаше въпрос само за златарска работа и монтиране на вече шлифованите диаманти. При малко по-голямо натоварване можеше да се справи. Обяви цената за труда, клиентът се съгласи без пазарлъци и без да иска разписка за оставените материали. Очевидно златарят бе препоръчан от стари клиенти, които вече бяха работили по подобен начин с него. Разбраха се, че огърлицата ще бъде готова точно след две седмици. Звънчетата на вратата изпратиха клиента с месинговата си песен, и едва след това Гаро вдигна поглед. През стъклото успя да види само черно кожено яке, облечено върху трапезна маса за четирима…

   Две седмици по-късно, точно на 14-ти февруари, собственикът на черното яке получи огърлицата си и миниатюрно парченце останало злато. Плати на арменеца уговорената тлъста пачка и отпраши доволен към срещата си с изгряващата фолкдива Сузана. Беше наел вила в планината, където смяташе да отпразнува насаме с нея деня на Св. Валентин. Освен за празника, колието щеше да е и подарък за първия телевизионен клип на певицата. Е, може би не точно постоянен подарък, а такъв, който тя щеше да притежава, докато траеше връзката им, а после... Просто щеше да си го вземе. Можеше да мине и за щедър аванс за нещо друго, очаквано в най-близко бъдеще, ако изобщо предстоящата нощ можеше да се нарече „близко бъдеще“.

   Съдбата обаче не се съобразяваше с диаманти, аванси и предварителни планове, а имаше своето независимо мнение относно развитието на събитията. Докато мъжът разпалваше камината, по попфолк канала на телевизията пуснаха новия и единствен засега клип на Сузана.

   - Мило, усилѝ! – от банята, чула мелодията, с недовършен вечерен грим изтича изпълнителката на песента – много е яко, нали?

   В живота има неща, които един мъж никога, ама никога не бива да казва на една попфолк певица. За съжаление точно такова нещо чу в отговор Сузана.

   - Честно? Ами честно, клипчето прилича на кич...

   Дали защото звукът „Ч” носи в себе си отрицателни вибрации, или защото просто навява асоциации за онази така противна на певиците от съответния жанр дума, започваща с „Ч”, но на секундата след като Сузана чу петте „Ч”-та, изфуча яростно и се върна в банята. Миг по-късно излезе с куфарчето с тоалетните си принадлежности, облече кожуха си и ядосана хукна навън.

   - Прибирам се! Закарай ме в града!

   - Сотирке, не се прави на примадона! Пошегувах се.

   - Как ме нарече?! Как?!... Край! Приключихме. Това беше! Закарай ме, или тръгвам пеша! Ти… животно такова! Знаеш, че отдавна съм само Сузана! Кретен гаден!...

   Мъжът реши да се позабавлява. Искаше да я подразни още малко, а после да извади огърлицата и да види реакцията на жената в сублимния момент. Затова също се облече и я последва навън. Минути по-късно един бял Мерцедес се спускаше с бясна скорост от планината към града, а в него отекваше ехото на разразилия се по-рано във вилата скандал. Не, че виковете и обидите бяха по-тихи, но добрата акустика в купето на германското возило ги правеше да звучат така.

   Пътят от планината минаваше през Градец. Точно когато Мерцедесът влиташе в градчето, десният прозорец на колата се отвори и от него една нежна дамска ръка изхвърли нещо. Това нещо проблесна на светлината на уличната лампа, описа елегантна крива над една ограда от тараби и се заби в прясно навалелия сняг. Няколкостотин метра по-натам немското возило рязко спря и се върна на задна скорост. Собственичката на нежната ръка излезе от колата разплакана и с прясно разцепена устна, и започна да търси изхвърленото колие. В афекта си Сузана така и не бе разбрала какво точно ѝ подаряват и просто го беше метнала през прозореца. Дълго рови в снега, но не беше уцелила мястото, нито по протежение на улицата, нито по ширината ѝ. Търсеше по тротоара, без да подозира, че диамантите са в двор няколко къщи по-назад. Колкото повече търсеше и не намираше нищо, толкова повече кариерата ѝ на фолкпевица се отдалечаваше и безвъзвратно си отиваше. А снегът валеше и погребваше мечтите ѝ.

   На следващия ден две добре сложени момчета претърсиха с металдетектори цялата улица. Не откриха нищо повече от една ръждасяла празна консерва от копърка и шепа рапидки неръждавейки, които местният гумаджия щедро бе разхвърлял около двата входа на града. Отдадоха го на ранобудното трудолюбие на жителите на градчето. Те още на зазоряване бяха изчистили тротоарите си от снега.

   Пролетта в планинския Градец идваше чак през април. Тогава се стопяваха последните преспи сняг. В Страстната седмица преди Великден една сврака забеляза показващата се между игликите огърлица. С радостен възглас тя възвести на своите посестрими собствеността си върху намереното, кацна до него и започна да го дърпа с клюн от калта. От време на време крякаше заплашително към наблюдаващите я от клоните на дърветата други свраки. С това свое неразумно действие обаче привлече и вниманието на обитателя на къщата с оградата от тараби. Той излезе и видя подскачащата около нещо лъскаво птица. Изгони пернатото и вдигна от калта колието. Макар и мръсно и неугледно, то тежеше приятно в ръката му. Сърцето му ускори оборотите си. Скри бързо намереното в джоба си и се прибра в къщата да го почисти и разгледа на спокойствие. Къщата с тарабите бе на местния идиот.

   Всяко село или градче с по-малко от пет хиляди жители си има по един собствен селски или градски идиот. В по-големите населени места техният брой е неизброим. Градец имаше точно четири хиляди, двеста и осемнадесет жители и не правеше изключение от правилото. Той си имаше своя Боби. Всъщност истинското му име беше Ивайло, но така го наричаха само майка му, с която живееше, и читалищната библиотекарка. Боби си имаше своя кротък „номер“, с който жителите на градчето бяха свикнали. Когато видеше автомобил, излизащ от малките улички и завиващ по главната, той заставаше пред него и поемаше ролята на регулировчик. Спираше колата с жест, който не търпи възражение, оглеждаше се във всички посоки и ако нямаше движение по главния път, започваше енергично да ръкомаха към шофьора да тръгва. Хората го обичаха. Жените му даряваха по някоя и друга умаляла дрешка от техните съпрузи, а те на свой ред редовно му даваха стотинки за кафе или нещо сладко. Някой му беше подарил стара милиционерска фуражка, която Боби не сваляше от главата си, и с която се гордееше. За него тя беше униформата му на регулировчик…

   Следва продължение - б.а.