Не разбра какво стана. Мощен удар го сграбчи, размачка и изхвърли някъде в небитието.

 

Идваше в съзнание мъчително бавно. Първо усети света като нещо безформено, неясно и огромно. После намери себе си в него – малка точица в центъра му. Светът се завъртя, сгъсти и превърна в болка.

 

Отвори очи. Беше тъмно и тихо. До ухото му самотно цвъртеше щурец. Не го чуваше, завладян от болката и прииждащото на вълни усещане за нещастие.

 

Надигна се с мъка. Ударът го бе запокитил встрани от пътя, сред откосите люцерна. Плъзна ръце по тялото си. Нямаше наранявания. Само кракът. Опипа го внимателно и едва не изкрещя. Беше докоснал острия край на стърчаща през разкъсания плат на панталона му кост. Обилно кървеше. Целият му крачол бе мокър и лепкав.

 

Свали С треперещи пръсти колана си и направи стегнат турникет над коляното. Изохка. Огледа се. Нощта беше безлунна, но успя да различи мъглявите контури на нещо бяло и голямо... Колата. Това е колата. Катастрофирал е. Блъснал се е... Аптечката. В колата има аптечка. Трябва веднага да отиде там...

 

Обърна се по корем и запълзя с усилие... Не е толкова зле. Няма страшно. Не е толкова зле. Навреме спря кръвоизлива. Ето, движи се – значи има сили. Не е загубил много кръв. Не е бил дълго в безсъзнание...

 

***

Допря с ръка метала. Беше топъл. Дрипав. Нима това е колата му? Надигна се на един крак и опипа мястото, където би трябвало да е задната врата. Сега там имаше разкъсани бодливи ламарини. Изподра ръцете си в тъмнината, но успя да открие аптечката. Беше паднала долу, между двете седалки. До нея се търкаляше фенерчето на сина му. Зарадва се. Седна. Освети крака си. Панталонът бе разкъсан над коляното и крачолът се държеше на две-три нишки. Скъса ги с рязко движение. Внимателно свали натежалото от кръв парче плат. Кракът му бе неестествено изкривен навън. През широката, зееща някъде по средата на прасеца рана розовееше костта. Прилоша му. Беше виждал хиляди пъти подобни картини. Но никога върху себе си.

 

***

Облегна се назад омаломощено. Толкова. Нищо повече не би могъл да направи. Отпусна се. Помъчи се да мисли трезво и логично. Значи така – кракът му е счупен, и то лошо. На помощ не може да се надява – оттук не минава почти никой. Намира се към средата на шосето и до магистралата в двете посоки са поне по десет километра... Ако държи турникета повече от час и половина, рискува да развие гангрена... десет километра... не би могъл... десет километра... по дяволите... по дяволите тая катастрофа... Но какво стана? Какво всъщност стана? В какво се блъсна?

 

Хвана с трескави ръце фенерчето и освети колата си. Боже, просто е невероятно, че все пак е жив. Изпълзя пред нея и насочи напред лъча. Тогава видя другата кола. Беше в канавката, на двадесетина метра. Не можеше да се разбере каква марка е, така бе намачкана.

 

Запълзя бързо нататък, отблъсквайки се ожесточено със здравия крак. Разбра, че е излишно, когато бе на десетина метра. Бе свикнал със смъртта. Веднага я разпозна в изцъкленото посивяло око на човека зад волана.

 

Угаси фенерчето. Скри се от нея. Зарида. Той е виновен! Караше без фарове! Оня не го е видял! И тоя склон. Не го е видял! Той е виновен! Как можа! Как можа! Мамо!...

 

Лежеше в тъмнината и ридаеше. Редеше безсмислени думи. Удряше с разкървавен юмрук земята.

 

Умори се. Млъкна. В него беше празно. Светна отново. Трябваше да провери. Има ли други... има ли други...

 

В колата беше само шофьорът...

 

***

Отпълзя настрани. Потопи се в нощта. Съвзе се. Трябва да реши какво да прави. Трябва да реши! Няма шанс да дочака помощ. Ако тръгне по шосето, до магистралата пешком е около час и половина. Пълзешком, със счупен крак– поне пет часа... ако не припадне някъде по пътя... А ако мине напряко?

 

Потътри се бързо обратно. Успя да намери картата. Отвори я. Точно така. Ако мине напряко, през нивите, разстоянието е значително по-малко. Не повече от километър. За един час е на магистралата. Има тука една рекичка, но има и мостче. Малко ли е клечал около него с въдицата. Усети прилив на сили. Дяволите да го вземат, положението не е чак толкова трагично. Млад и здрав е. На тридесет и три години с такова тяло и здраве, дори счупеният крак не е проблем. Изведнъж изпита съвсем неуместно и глупашко задоволство. Ето ползата от тренировките. Ненапразно се поти всяка сутрин по четиридесет минути с гирите. А катастрофата... Защо пък той да е виновен... Фаровете... Никой не знае, че са били повредени... свидетели няма... Фаровете си бяха в ред... така ще казва... Подличко е, но оня и така е мъртъв... Той не го е искал... Иначе затвор... Точно сега, когато животът е пред него и има някакви перспективи... дисертация... шеф пред пенсия... Може пък оня да е виновен. Той не разбра как стана!...

 

В него започна да се надига космата, тъмна, мътна вълна. Заскърца със зъби. От жал към себе си, от ярост и безпомощност, от чувство за вина... Точно сега ли!

 

***

Натъкна се на момчето в люцерната. Когато напипа тялото, едва не изкрещя от уплаха. Светна веднага с фенерчето и го видя – легнало по гръб, с посиняло лице и окървавени ръце, притиснати към гърдите. На около петнадесет години. Имаше крехка фигура и дълги руси коси, които искряха с неочаквана и мощна жизненост. Зад него бавно надигаше стебла люцерната, отъпкана в конвулсивния му бяг от смъртта. Беше живо. Дишаше учестено, поемайки на късчета малки глътки въздух. Задушаваше се.

 

Съвзе се бързо от изненадата – сработи професионалния рефлекс. Отстрани внимателно ръцете. Вдигна разкъсаната, пропита с кръв блузка. Имаше прободна рана в гърдите. Гръдният кош беше издут. Напрегнат. Вероятно клапанен пневмоторакс... Трябва... Обратен клапан... Как се правеше... Щраусова игла... Пръст от гумена ръкавица... Ръкавици има в аптечката... Игла...

 

Запълзя обратно към колата. Там в багажника още се търкаляха нещата от последния им семеен автопоход. Дано да успее да отвори капака...

 

Капакът беше деформиран и заклинен, но от единия край имаше достатъчно голяма пролука. Надигна се – учуден от лекотата, с която го направи, и бръкна. Първото, което напипа, беше спалният чувал. Хвърли го настрани и отново заопипва. Докопа раницата. Започна да рови в джобовете. Трябва да има, трябва да има игла. Щраусова игла за кръвопреливане. Ползваше я за помпене на футболната топка. Винаги имаше такава игла. Винаги!

 

Намери я в последния джоб, в който бръкна. Грабна аптечката.

 

***

Момчето дишаше все така учестено и плитко. Беше притиснало ръце към гърдите си и тялото му потреперваше ситно при всеки порив за въздух.

 

Извади ръкавиците от аптечката. Опита се безуспешно да скъса един от пръстите, но той се съпротивляваше упорито и жилаво. Захапа го яростно и го прегриза. Някъде в него, в някое далечно и спокойно кътче на съзнанието му премина нелепата мисъл, че това не е полезно за зъбите, че така може и да ги повреди...

 

Направи дупчица на върха на пръста. Стегна го с парче лейкопласт за горната част на иглата. Обля със спирт. Готово. Остана да я забие сполучливо. Нервен е. По-спокойно. По-спокойно. Ето така. Заби я с твърда ръка малко над раната и свистенето на излитащия въздух прозвуча като музика на живота.

 

Въздъхна облекчено. Беше спечелил няколко часа за момчето. От задушаване поне нямаше да умре. Извърши механично останалите манипулации. Огледа тялото. Нямаше други видими наранявания и контузии.

 

Трябва да бърза! Трябва да извика помощ! Трябва да тръгва!... Едва не се изправи, забравил напълно за крака си. Освети го. Превръзката се беше извъртяла, откривайки част от раната. Изруга и започна да я оправя. Кракът му бе напълно безчувствен. Сякаш пипаше дърво. Добре. Поне не боли.

 

***

– Ммм... ма...

 

Стресна се. Хрипкавият глас до него прозвуча неочаквано реално и изведнъж овеществи нощта. Усети свежия мирис на люцерната. Видя Млечния път над себе си. Почувства тръпнещото телце, борещо се отчаяно за живот. После всичко това се отдалечи, стана чуждо, заплашително и безразлично. Остана тъмнината, страхът и плашещата неизвестност.

 

– Ммм... – момчето се размърда. Ръцете му, раздвижени от неосъзнат импулс, се протегнаха към гърдите. Там, където бе болката.

– А, не. Само там не, моето момче. Всичко ще развалиш – хвана го внимателно.

– Ммм... Мамо... – застена отново и с неочаквана сила потегли ръце нагоре.

– Спокойно, спокойно, там нямаш работа. Стой мирен. Хайде, стой мирен – натисна с цялата си тежест. Говореше нещо безсмислено и разпокъсано. Притискаше, докато усети как съпротивата отслабва и дребното, измъчено тяло се отпуска омаломощено.

 

Извади остатъците от бинта и върза ръцете му така, че да няма възможност да ги вдигне и засегне импровизираната сонда, стърчаща от гърдите...

 

Обхвана го непоносима тъга. Доплака му се. Не може да го остави... как да го остави... сигурно ще разбута сондата и ще се задуши... не може да го носи... как ще го носи с тоя крак... ама че работа... ама че работа...

 

***

Напъха го в спалния чувал. Успя някак. Закопча ципа до гърдите, хвана здраво качулката с лявата ръка и го повлече, загребвайки по половин метър с дясната. Беше избрал една звезда на хоризонта за ориентир и пълзеше към нея, твърдо решен да достигне магистралата за не повече от два часа. Ще трябва само от време на време да отпуска турникета и да подхранва крака с малко кръв. Е, ще я губи по малко, но така шансовете да го спаси се увеличават. Но не повече от два часа, не повече... Шансовете на момчето не можеше да прецени. Все пак ги имаше.

 

Първите метри не го затрудниха. Методично преместваше лявата ръка напред, отблъскваше се със здравия си крак, придърпваше чувала с дясната ръка, пак преместваше лявата ръка.

 

***

...Лежа няколко минути, дишайки тежко, потънал целият в пот. Напипа с тръпнещи пръсти катарамата на колана и го отпусна. Кръвта му се устреми надолу, хиляди топлийки го пронизаха. Сложи ръка на превръзката и усети как започва да се напоява с кръв.

 

Освети момчето. Продължаваше да е в безсъзнание. Дишаше така, сякаш пиеше въздуха на малки бързи глътчици. Гуменият пръст на гърдите му пулсираше като жив... Щеше да е мъртво.. Ако не беше той, щеше да е мъртво. Сигурно е син на оня в колата... Сигурно ще го разпитват... Няма да казва, че фаровете му не са били в ред... Не е разбрал как е станало... Нищо не помни... Оня и без това е мъртъв... Няма свидетели... А момчето?...

 

Спря. Онова космато и тъпо нещо отново започна да се надига в него. Не беше се сетил. И през ум не бе му минало. То сигурно е видяло. Видяло е как иззад завоя изскача кола... без светлини... и връхлита... и ще каже! Ще го каже, където трябва... стига да остане живо... Нататък е ясно... Съд... Затвор... Значи си носи присъдата! Помъкнал я!... А то ще каже, всичко ще каже!... Сам си е виновен... каквото си е надробил... Точно сега ли!... Ще каже!...

 

Нещо не беше в ред. Вдигна глава. Дишането. Не се чуваше дишането на момчето. Светна веднага. Русата глава се беше изметнала неестествено назад, устата широко отворена, устните посинели. Бързо посегна и с рязко движение изтръгна иглата. Лапна върха й и наду е всички сили. Беше запушена. Опита пак, напрягайки се максимално. Успя да я отпуши. Поля със спирт – беше взел предвидливо шишето със себе си, и отново я заби. Чу познатото съскане на излитащия въздух. Угаси фенерчето. Няма смисъл да свети. Нищо повече не би могъл да направи. Стоеше в тъмното, легнал по гръб, и чакаше. До три, четири минути щеше да разбере дали ще продължи сам или... Стоеше и чакаше...

 

Момчето се размърда. Изстена. Беше живо. Бе се вкопчило здраво в живота и засега печелеше битката. Освети го. То отвори очи. Впери стъклен поглед във фенерчето.

 

– Страх ме е... – гласът му изхриптя, пълен с ужас и болка – лошо ми е... страх ме е...

Докосна го. Заговори. Успокояващо. Уверено.

– Не се страхувай! Няма нищо. Нищо страшно. Стана катастрофа и си ранен. Но аз съм лекар. Ще ти помогна. Не се страхувай...

 

То не го чуваше. Хриптеше ужасено, с непоносима монотонност.

 

– Страх ме е... лошо ми е... страх ме е... лошо ми е ….страх ме е …

– Хайде, стига. Успокой се. Няма нищо страшно. Успокой се. Та ти си вече мъж. Дръж се като мъж...

– Страх ме е... Страх ме е... лошо ми е...

– Стига – кресна, – спри най-после! Спри!!!

То млъкна. Погледна го неочаквано смислено.

– Къде е... къде е татко... Какво стана с татко...

 

Какво да му каже? Какво би могъл да му каже?

 

– Добре е... Баща ти е добре...

 

Не го чу. Бе потънало отново в спасителната забрава и чертите на лицето му, сгърчени от уплахата, бавно се изгладиха.

 

***

Когато стигна разораното, изпсува – високо, ядно и мръсно. Бяха орали дълбока оран и едрите буци пръст, които напипа, му се сториха непреодолима преграда. Сам криво-ляво би могъл да продължи, но не и с момчето. Все едно да го убие. Късно е да се връща. Сигурно се е движил повече от час. Ще опита да заобиколи. Няма друг изход.

Отпусна турникета. Правеше го за трети път и бинтовете бяха пропити с кръв.

 

Момчето дишаше учестено, но равно. Добре, че не остана в съзнание…Притегна крака си, потегли край разораното. Чувстваше как отпада все повече, но си наложи да запази стария темп на движение. Започна да тактува с глас – раз – при преместването на тялото си – два – при придърпването на чувала – раз... два... раз... два...

 

Имаше късмет. След десетина минути излезе на черен път, загребвайки с ръка прахоляка, тактувайки пресипнало – раз... два... раз...

 

В подножието на хълма спря. Издигаше се застрашително – грамаден, надвиснал, закриващ половината небосклон. Над него надничаше звездата. Някъде отзад трябва да е рекичката, мостчето и след това на един хвърлей магистралата. Ще успее. Почти е успял. Запълзя нагоре. Склонът бе стръмен и той го разбра по неимоверно нарасналото тегло на чувала с момчето. Придърпваше го сантиметър по сантиметър, стиснал зъби, без да обръща внимание на трънаците, оставящи кървави следи по ръцете и лицето му. Концентрира се целият върху постоянното, болезнено усилие, с което се придвижваше, забравил кой е, какъв е, защо го прави.

 

***

Изплува от една тъмнина в друга. Полежа няколко минути недоумяващ и постепенно ситуацията – неясна и мъглива, се фокусира в него с цялата си сурова заплашителност. Сигурно е припаднал. Бил е в безсъзнание. Колко време?...

 

Размърда се. Усещаше тялото си като огромен болезнен цирей, готов всеки миг да се спука. Болеше го всичко, освен счупения крак, сякаш той беше единственото здраво място по тялото му. Опипа наоколо за чувала. Не го откри. Не чуваше и дишането на момчето. Извади с треперещи пръсти фенерчето и освети наоколо. Нямаше го. Запързаля се като обезумял по надолнището, забравил умората и болката. Луташе се. Не можа да го открие. Нямаше го. Спря. И тогава го чу. Скимтеше – тихо, влудяващо.

 

– Страх ме е... страх ме е... страх ме е...

 

Беше на няколко метра, заседнало в едно островче от храсталаци. Довлече се бързо до него. Освети го. То бълнуваше. Млъкна. Очите му бяха затворени и през дългите ресници се процеждаше нескончаем поток едри сълзи.

 

Стоя няколко мига отмалял, галещ машинално с ръка русите коси, после нещо в него се скъса и той заплака – високо и грозно, така както бе плакал в детските си години.

 

После изтри очи. Някъде дълбоко в него едно подличко гласче присмехулно занарежда. Какво се е разревал. Плюнка такава!... По- добре да беше умряло... Тръгнал да спасява главния свидетел на обвинението... Само да си отвори устата и... Не е ли направил всичко възможно... Стига толкова!... Измъчи се!... А наградата си я знае... Трябва само да протегна ръка, да дръпне иглата... всички проблеми се уреждат... никой не би се усъмнил...

 

Гласчето беше тихо, но настойчиво. За миг се почувства подлец. После ядосано му запуши устата, смачка го, запокити го някъде...

 

***

Оказа се, че е съвсем близо до билото на хълма. Катери се не повече от пет - шесг минути и наклонът свърши. Едва тогава вдигна глава и разбра защо тъмнината е толкова плътна. Нямаше звезди. Беше се заоблачило. Наоколо не се виждаше никаква светлинка – сякаш го бяха затворили в тъмния килер, където проявяваше фотолентите си. В първия миг не се смути. Сега трябваше само да се спусне надолу и да запази същата посока три-четири минути след подножието на хълма. Ще стигне рекичката, после надясно по мостчето, а там вече ще види, магистралата е наблизо.

 

Движи се може би десет минути и едва тогава се обезпокои. Отдавна би трябвало да започне да се спуска. Светна с фенерчето, но то само открои пожълтелия от септемврийското слънце треволяк и трънаците наоколо. Продължи и когато тревогата започна да го обхваща, усети как наклонът се увеличава.

 

В подножието на хълма спря. Реши да отпусне за последен път турникета. Бе загубил твърде много кръв. Усещаше го по бученето на ушите и все по-голямото усилие на волята, с която си налагаше да се движи.

 

Веднага след склона започваше ожъната пшенична нива. Тук движението беше по-леко, защото чувалът се плъзгаше като шейна по стърнището. Той не забеляза това предимство. Вече всяко движение му се струваше мъчително. Бе престанал да тактува с глас, само при всяко движение на лявата ръка напред в главата му светваше надпис – Още малко... още малко... още малко...

 

***

Не усети първите капки дъжд. Разбра, че вали едва когато рукна с пълна сила. Съблече сакото си и пипнешком наметна гърдите на момчето. Подпъхна го в спалния чувал, като предварително направи хралупка за иглата. После се обърна по гръб и отвори широко уста...

 

... Още малко... още малко... отдавна би трябвало да стигне рекичката... какво става... какво става...

 

Загуби представа за времето. Упорито загребваше с лявата ръка, отблъскваше се с левия крак, придърпваше чувала с дясната ръка... още малко... малко...

Припадаше. Лежеше безчувствен по две, три минути и отново попъпляше напред. Не усещаше дъжда. Не усещаше нищо. Пълзеше напред сляпо, като голямо упорито насекомо, помъкнало нанякъде плячката си. Далеко, на хиляди мили от него момчето измъчено проскимтяваше: „Страх ме е... страх ме е...“

 

Когато нивата свърши и напипа мократа, освежена от дъжда трева, нещо в него се размърда и изтика съзнанието напред. Осъзна, че нивата е свършила. Пред него трябва да е рекичката. Точно така я помнеше, непосредствено до нея, в целия участък се простираха пшеничени ниви. Ето, нивата свърши, значи пред него е рекичката, а оттатък съвсем наблизо магистралата... но защо чак сега... Тук брегът е нисък и стръмен. Трябва да внимава да не падне във водата...

 

Протегна ръце и се придвижи внимателно напред. Вместо склона на реката напипа някакъв насип. Остави чувала с момчето и трескаво заопипва. Насипът не беше висок. Изкатери се по него и продължи напред, шарейки с ръце. Беше разбрал още щом докосна насипа. Все пак искаше да се увери, да пипне. Под него имаше асфалт. Грапавият разбит асфалт на старото шосе...

 

Изкрещя. Отчаяно. Уплашено. Злобно. Удари глава в асфалта. Веднъж. Още веднъж. Не усети нищо. Само чу звука. Беше се заблудил. Беше се върнал обратно. Идиот. Идиот. Сигурно е станало горе на хълма. Толкова усилия. Без смисъл. Без смисъл.

 

***

Злобата му даде сили. Страхът го изпълни с енергия. Нищо, ще успее! Има още надежда! Има! Тук са пшеничните ниви. Значи е излязъл два-три километра след мястото на катастрофата... до магистралата по шосето остават седем, осем... Ще успее!!! Трябва да успее!... Кракът... По дяволите кракът!...

 

Запълзя. Отблъскваше се настървено от асфалта... По-бързо! Трябва да навакса! По-бързо!... Замря... Момчето...

 

Върна се. Изхлузи се по насипа. Намери го. Още дишаше – задъхано, жадно. Един безкраен миг се колеба. Стисна зъби. Сграбчи здраво чувала.

 

– Няма да те оставя – каза прегракнало. – Няма!!!

 

Протегна ръка. Придърпа магистралата към себе си. Тя съпротивляваше - свирепо и ожесточено. Почувства как губи сили, как отчаянието го обзема. Не би могъл да я надвие. Никога!

 

– Не се отпускай. – каза момчето и гласът му разтърси земята – Ние сме двама. Ние сме по-силни! По-силни!!!

 

Автор: ПИ