ДЖАМИЯТА

         Било отдавна. Пловдив е носил турското име  Филибе. Османците вече властвали над красивия град. В обществените сгради се настанили победителите. Християнското общество в града се управлявало от старейшина и той отговарял пред турската власт за раята.

         Не избегнала тежката участ и катедралната  църква Света Петка Търновска, построена от Цар Иван Асен. Зад стените на пловдивската църква сега отеквали молитвите към новия бог: „Аллах е милостив!"

         Мюфтийската управа решила заедно с построяването на минарето на изток да  разшири църквата, сега джамия, със седем метра на запад. Струпали се майстори зидари, разширили джамията, но на третия ден стената на запад се срутила. Построили отново стената, а тя, още недостроена, отново паднала.

         Главният имам видял в това божия поличба. Често се съветвал с една жена българка, приела исляма.          

Жената занареждала странни думи и пред учудените очи на имама заключила:

- Ходжа ефенди, в избата на джамията имате неща, които са друга вяра. Върнете ги и стените няма да падат!

         Потрил имамът козята си брада, зачудил се и повикал христинския старейшина:

         - Днес е вторник. Давам ви срок до петък вечерта да си вземете боклуците. Иначе отиват на огъня. Разрешавам и малка църквичка да си направите. Да си съберете там нещата. От мен да мине.

         Събрал старейшината по-богатите люде от града, предал думите на имама.

         Взел думата търговецът Калчо:

         - Аз имам на Джамбаз тепе място над пазара,  давам го за църква.

         Всеки от тях обещал да помогне с нещо. Един с работници, друг с материали, трети с пари.   

         Дошла петък вечер, наредила се дълга верига от хора от Джумая джамия до подножието на Джамбаз тепе. От ръка на ръка се подавали скъпите за всички товари, а под светлината на факли иконите носели млади мъже. Сутринта  заварила християните уморени, но доволни от свършеното.      

За неделя-две храмът отворил врати. Отвътре ги гледали иконите, подарени от великия цар Иван Асен.