addicted-sp (Пи ес)
1 2
10 сент. 2012 г., 12:35  

До Мама 

  Проза » Письма
993 1 2

Страхувам се, Мамо, от живота ме е страх. 

Искам много, но е адски трудно в кръговрата му да оцелея.

Боя се и от слънцето, и то препича силно, не се срамува да ме освети.

Къде отивам, Мамо?

Там хубаво ли е?

Ще се справя ли?

Ами мрака и самотата? Кой ще ми прости?

Не ме оставяй, Мамо! Кой ще ме утеши?

Крещя, но нямам глас - изгубих го с надеждата.

Прости ми, Мамо! Мисля, че сгреших.

Мисля, че съм лоша , хора нараних. Не исках, Мамо, мислех се за права.

Нима е прав човекът, който наранява?

Не знам дори струва ли си да живея, да поправя грешките, да оцелея, да бъда горда, но и нежна, да бъда силна, пълна с надежда.........

7год по късно

Днес знам, че си струва всеки миг на срам, всяка болка, мъничка тревога.

Не надничат там случайно , не са тук за раздора.

Тук са с мисия, така ни водят.

Натам накъдето сами сме тръгнали.

 

 

© Пи ес Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря!
  • Живота е Божи дар! Струва си всяка наша крачка в него... Да нараняваме не е хубаво, но се учим от грешките си. Винаги можем да потърсим извинение. Щом човек осъзнава неправилните си насоки в живота значи има шансове за подобрение. Обръщението към майката за помощ е защото тя единствена би разбрала, всичките наши страхове и защото тя би ни простила всичко... Тези мисли породиха текстът ти, Евгения! Хареса ми! Поздрав сърдечен! Добре дошла!
Предложения
: ??:??