До Мама
Страхувам се, Мамо, от живота ме е страх.
Искам много, но е адски трудно в кръговрата му да оцелея.
Боя се и от слънцето, и то препича силно, не се срамува да ме освети.
Къде отивам, Мамо?
Там хубаво ли е?
Ще се справя ли?
Ами мрака и самотата? Кой ще ми прости?
Не ме оставяй, Мамо! Кой ще ме утеши?
Крещя, но нямам глас - изгубих го с надеждата.
Прости ми, Мамо! Мисля, че сгреших.
Мисля, че съм лоша , хора нараних. Не исках, Мамо, мислех се за права.
Нима е прав човекът, който наранява?
Не знам дори струва ли си да живея, да поправя грешките, да оцелея, да бъда горда, но и нежна, да бъда силна, пълна с надежда.........
7год по късно
Днес знам, че си струва всеки миг на срам, всяка болка, мъничка тревога.
Не надничат там случайно , не са тук за раздора.
Тук са с мисия, така ни водят.
Натам накъдето сами сме тръгнали.
© Пи ес Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря!
-
Живота е Божи дар! Струва си всяка наша крачка в него... Да нараняваме не е хубаво, но се учим от грешките си. Винаги можем да потърсим извинение. Щом човек осъзнава неправилните си насоки в живота значи има шансове за подобрение. Обръщението към майката за помощ е защото тя единствена би разбрала, всичките наши страхове и защото тя би ни простила всичко... Тези мисли породиха текстът ти, Евгения! Хареса ми! Поздрав сърдечен! Добре дошла!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
