До първа капка дъжд

 

      Те седяха в тясната кухня и чакаха да се разхлади. Бяха отворили вратата и прозореца за да става течение, но течение нямаше, а отвън все така влизаше същата жега и топлина, както от вчера. Съвсем същата както от няколко месеца насам.           -Казаха, че ще се разхлади, каза тя, като ритмично си повдигаше роклята нагоре за да се спаси от потта и жегата. Цялата беше лепкава, а черната и коса на кичури бе залепнала по нея.           -Те много работи казват, отговори той. Оня ден пак щеше да вали, ама грънци - нищо не валя.           - Този път ще познаят, каза тя.       Надушвам го.    Последвалото мълчание се стори много странно и за двамата, защото в него имаше нещо.  Тя първа се досети:        - Чуваш ли, попита го. Нищо не чувам, отвърна той.         -Именно, тя се усмихна ехидно. Не ти ли се струва малко странно?  Той се заслуша. Наистина нямаше никакъв шум, сякаш градът там отвън беше спрял да съществува.         -Сигурно е свършил бензина по бензиностанциите, каза той.   Или просто всички са измрели за една нощ, а ние както обикновено пак не сме разбрали. Както когато дойде инфлацията, и с парите от майка ти вместо апартамент си купихме телевизор. Още го беше яд и на скапаната държава, и на скапаното време, и на себе си. Тя нищо не каза, защото му беше свикнала.   Той сложи очилата на масата и се помириса. Каквото и да правеше нямаше спасение от жегата, и от тази миризма на засъхнала пот, при все, че се къпеше през два часа в лятната баня на двора. Аз съм просто едно говедо, каза си той. Едно говедо, което се поти като кон, и от тази мисъл му стана смешно. И то болно говедо, помисли си той, докато ставаше за да излезе навън и да види какво става. Беше му писнало от болките в рамената, в коленете и в гърба.    После се обърна и погледна към жената, която се беше заела с печката и тиганите.        -Все същото, даже и едно облаче няма на небето. Мисля, че много скоро всичко ще стане пустиня. Колкото и да поливам, всичко изгаря.   Хубавото е, че няма да сме живи за да го видим.            -Защото ще гледаме това, каза жената и посочи навън. Ще гледаме агонията.          - Права си, каза той. Не знам кое е по-добре.          -Няма ли да ходиш някъде, попита го тя докато вадеше последната пържена филийка от тигана, и сложи купата на масата. Цялата кухня миришеше на тях.     Отзад на вратата висеше якето му. То не беше мръднало от там откакто се прибра от кораба. Той го погледна и извърна поглед навън.         -Никъде няма да ходя, каза той. Най-много да получа слънчев удар.        -И какво ще правиш, попита го тя.         -Нищо, какво да правя, каза той докато отхапваше от пържената филийка. Тя ги беше направила много добре, с коричка отвън и меки отвътре.       - Нищо, повтори той. Ще седя и ще псувам, какво друго.     До обяд нищо не се промени. Ако въобще имаше вятър, то той щеше да е в следобеда и да е слаб.  Тя беше излязла на верандата, седеше на пейката и шеташе из градината.   Той се криеше вътре на сянка и се мъчеше да чете нещо за да му се приспи и да минава времето.   Млада е, мислеше си той за нея. Млада е, затова все нещо и се прави, и не и се седи. Млада я, потрети той, защото нищо още не я боли, след което си обърна рамото, което го въртеше непрекъснато от болка, завъртя се на другата страна и се помъчи да дремне.   Тогава в просъница той я видя както преди. Тя беше малка, смугла, каквото и да сложеше и стоеше като на кукла.   А очите и бяха живи и добри. Това, че той беше все в морето, тя щеше да изтърпи, един човек си личи когато е истински и сериозен. После се настаниха в тясната къща, която деляха с майка и, чието единствено хубаво нещо беше малкото дворче и верандата. Спомни си дъжда.   Тогава когато се влюби в нея времето беше започнало да застудява. Често валеше, и за него това чувство и дъжда завинаги се бяха свързали и преплели в едно. Застудееше ли, вътре у него ставаше топло.   После дочу барабаните и той си помисли, че е отново на парада и маршируваха на центъра, както правеха често когато беше в Морското училище, и строени в белите си униформи и с кортика на кръста прекосяваха целият град, а хората им ръкопляскаха.    Но барабаните не спираха, а продължаваха да набиват, къде тихо, къде по-силно, докато не преминаха в един непрекъснат тътен, войниците се строяваха и чакаха командите, и всички се оглеждаха, защото чакаха нещо да се случи, и той се събуди.   Трябваше му време докато разбере, че вали. Седна в леглото и продължи да слуша шума на дъжда докато сякаш нещо в него се отвори. Стана и отиде до вратата.      Жена му седеше на двора, в калта посред локва дъжд и протегнала ръце нагоре се смееше, стори му се, сякаш танцуваше.    Той излезе на дъжда, вдигна ръце с дланите нагоре, остави се да го облее целият, доближи се до нея и я прегърна. Това нещо, което се отвори у него го беше завладяло изцяло.  Тъгата и отчаянието не са вечни, една мисъл като светкавица мина през него. Те бяха само до първата капка дъжд.