Aug 31, 2025, 6:35 PM

До първа капка дъжд

242 4 5
4 min reading

 

      Те седяха в тясната кухня и чакаха да се разхлади. Бяха отворили вратата и прозореца за да става течение, но течение нямаше, а отвън все така влизаше същата жега и топлина, както от вчера. Съвсем същата както от няколко месеца насам.           -Казаха, че ще се разхлади, каза тя, като ритмично си повдигаше роклята нагоре за да се спаси от потта и жегата. Цялата беше лепкава, а черната и коса на кичури бе залепнала по нея.           -Те много работи казват, отговори той. Оня ден пак щеше да вали, ама грънци - нищо не валя.           - Този път ще познаят, каза тя.       Надушвам го.    Последвалото мълчание се стори много странно и за двамата, защото в него имаше нещо.  Тя първа се досети:        - Чуваш ли, попита го. Нищо не чувам, отвърна той.         -Именно, тя се усмихна ехидно. Не ти ли се струва малко странно?  Той се заслуша. Наистина нямаше никакъв шум, сякаш градът там отвън беше спрял да съществува.         -Сигурно е свършил бензина по бензиностанциите, каза той.   Или просто всички са измрели за една нощ, а ние както обикновено пак не сме разбрали. Както когато дойде инфлацията, и с парите от майка ти вместо апартамент си купихме телевизор. Още го беше яд и на скапаната държава, и на скапаното време, и на себе си. Тя нищо не каза, защото му беше свикнала.   Той сложи очилата на масата и се помириса. Каквото и да правеше нямаше спасение от жегата, и от тази миризма на засъхнала пот, при все, че се къпеше през два часа в лятната баня на двора. Аз съм просто едно говедо, каза си той. Едно говедо, което се поти като кон, и от тази мисъл му стана смешно. И то болно говедо, помисли си той, докато ставаше за да излезе навън и да види какво става. Беше му писнало от болките в рамената, в коленете и в гърба.    После се обърна и погледна към жената, която се беше заела с печката и тиганите.        -Все същото, даже и едно облаче няма на небето. Мисля, че много скоро всичко ще стане пустиня. Колкото и да поливам, всичко изгаря.   Хубавото е, че няма да сме живи за да го видим.            -Защото ще гледаме това, каза жената и посочи навън. Ще гледаме агонията.          - Права си, каза той. Не знам кое е по-добре.          -Няма ли да ходиш някъде, попита го тя докато вадеше последната пържена филийка от тигана, и сложи купата на масата. Цялата кухня миришеше на тях.     Отзад на вратата висеше якето му. То не беше мръднало от там откакто се прибра от кораба. Той го погледна и извърна поглед навън.         -Никъде няма да ходя, каза той. Най-много да получа слънчев удар.        -И какво ще правиш, попита го тя.         -Нищо, какво да правя, каза той докато отхапваше от пържената филийка. Тя ги беше направила много добре, с коричка отвън и меки отвътре.       - Нищо, повтори той. Ще седя и ще псувам, какво друго.     До обяд нищо не се промени. Ако въобще имаше вятър, то той щеше да е в следобеда и да е слаб.  Тя беше излязла на верандата, седеше на пейката и шеташе из градината.   Той се криеше вътре на сянка и се мъчеше да чете нещо за да му се приспи и да минава времето.   Млада е, мислеше си той за нея. Млада е, затова все нещо и се прави, и не и се седи. Млада я, потрети той, защото нищо още не я боли, след което си обърна рамото, което го въртеше непрекъснато от болка, завъртя се на другата страна и се помъчи да дремне.   Тогава в просъница той я видя както преди. Тя беше малка, смугла, каквото и да сложеше и стоеше като на кукла.   А очите и бяха живи и добри. Това, че той беше все в морето, тя щеше да изтърпи, един човек си личи когато е истински и сериозен. После се настаниха в тясната къща, която деляха с майка и, чието единствено хубаво нещо беше малкото дворче и верандата. Спомни си дъжда.   Тогава когато се влюби в нея времето беше започнало да застудява. Често валеше, и за него това чувство и дъжда завинаги се бяха свързали и преплели в едно. Застудееше ли, вътре у него ставаше топло.   После дочу барабаните и той си помисли, че е отново на парада и маршируваха на центъра, както правеха често когато беше в Морското училище, и строени в белите си униформи и с кортика на кръста прекосяваха целият град, а хората им ръкопляскаха.    Но барабаните не спираха, а продължаваха да набиват, къде тихо, къде по-силно, докато не преминаха в един непрекъснат тътен, войниците се строяваха и чакаха командите, и всички се оглеждаха, защото чакаха нещо да се случи, и той се събуди.   Трябваше му време докато разбере, че вали. Седна в леглото и продължи да слуша шума на дъжда докато сякаш нещо в него се отвори. Стана и отиде до вратата.      Жена му седеше на двора, в калта посред локва дъжд и протегнала ръце нагоре се смееше, стори му се, сякаш танцуваше.    Той излезе на дъжда, вдигна ръце с дланите нагоре, остави се да го облее целият, доближи се до нея и я прегърна. Това нещо, което се отвори у него го беше завладяло изцяло.  Тъгата и отчаянието не са вечни, една мисъл като светкавица мина през него. Те бяха само до първата капка дъжд.              

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Svetoslav Vasilev All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Любовен случай 🇧🇬

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...