Добро утро,
 часът е 7:30. Още е много рано, но отсега се вижда, че днес времето ще бъде прекрасно. Свежите слънчеви лъчи галят прозорчето отвън, но топлината, която носят се разпространява в цялата стая и като че ли се слива с приятното чувство на отмора и спокойствие, заляло цялата спалня - единствения останал спомен от нощта. Като че ли никога не се е стъмвало и сега денят, весел и усмихнат, триумфално е превзел целия свят.
         Наистина сутринта е неповторима, чиста и нежна, тя обещава много и дава много - надежда за новото начало, за един успех и за един може би миг, който да сбъдне нечия мечта и скрита надежда за по-добър живот.
         Но стига вече, времето напредна и от толкова писане може да пропусна нещо много важно, да тръгна навреме за лекции. Смешно, минаха няколко минути, мисълта за евентуалното закъснение ми се струва вече не толкова стряскаща. Така е , това ще бъде една нова сутрин, същата като старите, като всички сутрини досега, но с малка разлика - първите 15 мин ще останат незапомнени просто защото няма да съм на точното място в точното време. Нищо, ето сега излизам от вкъщи с непукизъм ( само да не забравя да заключа вратата). Щастливо утро, асансьорът работи и само за няколко секунди шестнадесетият етаж се превърна в първи. Ето, вече тръгнахме за лекцията.
         Но колко е хубаво времето навън!!! Още е пролет, но вече не съвсем. Лятото бърза и като че ли иска да заграби целия ден за себе си и да открадне и ранните часове на деня, за да напомни на хората, че идва и скоро ще бъде тук с цялата си топлина. Днес ще мина по същите улици и ще пътувам към познати места, но мисълта за нещо различно не ме напуска. Дори и въздухът има нов аромат. Дърветата до блока са цъфнали отдавна и ухаят наистина сладко - като ванилия. Но каква ванилия само, не обикновена, а по-специална, която се усеща не със всички познати сетива, а по нов начин, толкова сладко че чак не ти се тръгва. Но няма начин, тази част от приказката свършва, защото идва автобусът. 
         Вече съм вътре, стискам билета, а погледът ми шари през стъклото на прозореца. Още е рано, но хората от сега бързат за работа. Отново има задръстване, клаксони, газове, бензин и безброй много автомобили, които чакат зеления знак. Странно обаче кой има по-голямо желание да тръгне - автомобилите или хората. Не знам. Чакайте, спрете дори да е за един момент ! Може да пропуснете истинския свят отвън, да гледате и да не видите, просто защото очите са слепи.
          Взех решение. Днес няма да ходя на лекции. Автобусът спря, слязох. Ето я главната улица на града, колко пъти съм минавала по нея, но още не ми е омръзнала. Няма да се питам защо - просто знам отговора. Тя носи нещо ново винаги, взема си го от минувачите, от техните лица, души и мисли и го запечатва на невидими места - на новите павета, скъпите магазини с лъскавите витрини, в парка. Така е, главната улица на Пловдив има сърце. То е старо, много старо. То носи дъха на толкова отминали поколения, но заедно с това е и младо, лудо като немирно дете, което се крие от ядосаните си родители и върши пакости със скрито задоволство.
         Хората минават около мен и ми се иска да видя всяко лице, всяка физиономия и да попия всичко като гъба. Някои влизат в скъпите магазини, а други просто вървят, унесени в своите си мисли. Животът кипи с пълна сила, но ние имаме много по-важни дела. Ние сме граждани на 21 век и като че ли простата красота на природата не ни трогва много. Нашето красноречие и работни проблеми са на първо място.
         Ето, стигнах парка. Пейките са нови боядисани с прясна боя, наоколо се простират дълги алеи с пъстри цветя - зелено, червено, синьо, жълто, оранжево, лилаво, всички цветове на дъгата. Но повече е зеленото, много повече. Очите потъват в него..... Спокойно е, пуснаха шадраванчетата, скоро всичко ще стане мокро.
        Свежо е, отново усещам познатата сладка миризма на дърветата пред блока.
Светът се роди и тази сутрин, тук във парка. Това беше, а аз не отидох на лекция. Утре ще се поправя. Отпуснах се на пейката и се отпуснах блажено. Изведнъж се сетих - но утре е събота, а в събота нямаме лекции. Нищо, усмихнах се на себе си, другата седмица. Една катеричка се покатери на дървото до мен, а отсреща се чу пискливият глас на коса. 
        Това е -  природа сред града, какво му трябва повече на човек? Аз знам - един живот прекрасен и желание да го изживееш, за да не се събудиш един ден и да разбереш най-страшното - че си пропуснал всичко и връщане назад няма.
         Хубав ден, утрото свърши, вече е дванадесет часа на обяд.