Сгуших се на кълбо и леко потънах в съня си. Беше ми блажено и приятно. Имаше лек ветрец, който духаше от отворения прозорец и леката му милувка ми носеше безкрайното удоволствие и задоволство. Усетих как някой ме вдигна и занесе в леглото ми. Отворих сънено очи и с това си изпросих гушване, преди да тупна  на леглото и получа нежно „Заспивай!”

Така и направих. Щом се отпуснах отново и Сънчо ме поведе към страната на сънищата, чудно видение се яви пред мен. Убедена съм, че ако после го разкажа на някой, ще ми се смее: Сънят ми беше стая, пълна от горе до долу  с ядене. Накъдето и да се обърнех, имаше лакомства и аз не знаех откъде да започна. Най-накрая се изплаших, че ще се събудя, ако не почна да ям и хоп, да отхапя от една тлъста пържола и се събудих потна и задъхана. Адреналинът май ми е дошъл в повече.  Намръщих се сама на себе  си, че дори хапка не отхапах! Изметнах се на другата страна в леглото, сякаш да избегна невидим виновник за несполуката си. На това му викам мнимо щастлив сън! Само гледаш, но не пипаш, като с п….о.

Все още не бе изгряло слънцето, но не ми се спеше, затова станах. Минах няколко пъти по стълбите на къщата, тъй за сутрешна гимнастика и се отправих към кухнята за закуска. Пих вода, но не намерих нищо подходящо  за хапване. Не ми се чакаше с часове за закуската, но къде бе изборът. Гладна се върнах в леглото и тъй като вече не ми се спеше, почнах да си играя с някакви висящи кончета от постелята. Имах поне още няколко часа, докато всички станаха, но странно, играта ми с кончета се оказа достатъчно интересна, за да не усетя кога е минало времето. Следващото нещо, което чух, бяха стъпки по стълбите и със скоростта, прилична на изгладнял вълк, се спуснах към тях. Фигурата на жена в кухнята ме посрещна. Тя ми се усмихна и остави работа си, за да ме гушне:

-          Добре ли спа?

-          Горе-долу – отговорих откровено.

-          Искаш ли да хапваш, а, Мило?

-          Ако ти е скъп животът, ще вадиш закуската секунда по-скоро! – жената се засмя и ме погали, след което се обърна и отвори хладилника. Сложи ми в чинията някакъв буламач, който ядях по липса на друго и ми го подаде. Погледнах яденето, погледнах нея, после пак яденето и като се обърнах към нея и начумерено попитах:

-          Докога смяташ да ме храниш с този буламач? – тя ме игнорира и само подкани за започвам.  Начумерих се още повече, но нямах избор. Докато ядях обаче, ядът ми се увеличаваше с всяка хапка. Докато тя си хапваше пържолите и котлетите, за които аз само сънувах, аз трябваше да ям тази гадост. Тази няма да я бъде!

С периферното зрение проследих как тя се приближава към хладилника и зарязах яденето, за да се присъединя. С отварянето на вратата, лъхна миризмата на телешко. Протегнах се да го взема, но бях най-безскрупулно  избутана и врата се затръшна под носа ми.

-          Не ти е мястото там – каза строго жената; сякаш, за да ми натърти, ме избута обратно към чинията ми, но аз не съм вчерашна и се изплъзнах и върнах при хладилника:

-          Не е честно! Ти ядеш каквото искаш, когато искаш, а на мен даваш боклуци. Нямаш ли капка съвест?

-          Шът, без възражения! Без оплаквания! Без туй „Мяу!” и още по-малко искам да чувам „Църр!”. Ако нещо искаш да казваш, то може да е само „Бау!” – с което жената се върна към царската си закуска, а мен остави с буламача. Сърдито се заканих:

Тц, това е несправедливо! Ще се оплача в организацията за защита на домашния любимец!