Пшеничните ниви на Папаз дере вече бяха онзи красив зелен фон, който художниците често избираха за далечината на своите картини. И не заради нюансите на зеленото, които бяха хиляди, а просто защото пшеничната нива символизираше труда и плодородието. Нямаше крайче в землището на Черква, което да не беше изорано и да не беше засято. Но най-много бяха посевите с пшеницата. Житото, както го наричаха хората, беше дълбоко се вкоренил символ на всеки един от етносите в селото. Независимо на какво се превръщаше – бял хляб, сладка баклава, северски дерем или какво и да е било друго, всяка една хапка носеше онази малка частица труд, която засищаше човешката душа и я хранеше директно от природата. Никой не се осмеляваше да противоречи на пшеничния клас. Защото в него беше надеждата, вярата и силата на цял един човешки живот.

Бай Рамадан, както всяка сутрин обикаляше нивите, за да види „на къде вървят” посевите. Дебеличкия арендатор газеше в една от пшениците и слушаше характерното свистене на стръковете върху ленения му панталон. Този характерен звук, бе толкова красив за ушите на всеки един земеделец. Той подсказваше, че реколта ще има. Когато пшеничните листа станеха достатъчно много и достатъчно големи, те придобиваха характерна форма и окраска. Именно формата бе причина за „говоренето” на пшеницата. А тя сякаш наистина говореше – с листата си, с издутите в пазвите на растенията класове, чакащи да видят първите слънчеви лъчи, с малките си езичета, които хващаха листото здраво за стръка, а когато валеше като едни същински улуци, не позволяваха да се събира вода, която да „загние” крехкото и свежо растение. Природата си знаеше работата и земеделците имаха за задача, да сеят, да пазят и да жънат. Тези три простички думи обобщаваха написаното в хиляди учебници по земеделие, растениевъдство, растителна защита и прочие. Старите арендатори казваха, че книгите били за канцеларията, а земеделие се прави на нивата. В действителност много бяха ишеретите, които се учеха точно на полето, на пръстта, сред живите растения, сред техния кипящ живот.

Бай Рамадан се обърна към небето. Този интересен навик, беше придобит може би от Хаджи Исмаил, който при всеки сгоден случай гледаше нагоре. Рамадан гледаше безспорно за облаци, но както и при стария хаджия в този премрежен и сбърчен поглед се четеше нещо като изначална мъдрост, която с годините сред природата, човек получаваше даром от Твореца. А колко беше чисто небето над нивите на Папаз дере. Днес нямаше нито едно облаче. Поне за сега. Толкова наситено синьо, толкова кристално ясно. Обикновеният човек би се загубил в собствения си поглед, при тази необятна за очите шир. И тъй като беше високо в планината, липсата на високи чукари и остри върхове откриваше невероятна панорамна гледка, която почваше от единия край на хоризонта и стигаше до другия. Дърветата, клисурите и възвишенията над Картал махала, бяха далеч, точно от тази нива. Наричаха я „Алла дере” или Долината на Аллах. Тук природата можеше да бъде както мирна и тиха, така и върла и жестока. Рамадан помнеше от тази нива, много високи добиви, но помнеше и пълен провал на реколтата. Старите му казваха, че когато прави грехове Аллах слиза на нивата през нощта и с луната отразява от слънцето лъчи, с които „запалва” нивата. Тогава царуваше суша и дори жилавата пшеница и силния карабичим дори не успяваха.

Арендаторът тръгна към другия край на полето. Искаше до огледа пшеницата навсякъде, защото терена беше наклонен. Така влагата се събираше само на определени места и хранеше пшеницата по различен начин. Рамадан казваше, че „на сухо и мокро пшеницата един бой става, ама друг бой вързва”. Докато вървеше из посева стигна до една кал, изруга набързо в моментен афект и тръгна да излиза. Но това не му пречеше защото знаеше, че „агроном с чисти обувки няма”. „Нива”-та, която караше беше доста кална, а и прашасала, което се дължеше на валежите преди седмица. Но земята беше жадна, и бе изпила всичко, затова сега отново се ронеше и под ръбестите гуми на автомобила се разпрашаваше до фини частици, които се носеха дълго след превозните средства по тея пътища.

На тази нива земя обработваха и Рамадан и Никола, така че никак не беше учудващо, че и „Нива”-та на Никола също се появи сред облак от прах, само че той не идваше от пътя за селото, ами от към гората над Картал махала. Неговия автомобил, за разлика от този на Рамадан пушеше повечко и в комбинация с прахоляка от нивата се създаваше нищо като гъста мъгла с черно-сиви оттенъци, които успяваха да закриват от части дори днешните силни слънчеви лъчи. Макар да беше май месец слънцето прежуляше жестоко. Изглежда Никола беше забелязал колата на Рамадан и спря точно до нея.

-Ооо, бай Рамадане, жив и здрав, добра среща!

-Жив и здрав, момче! Викам си на акъла да ида на Аллах дере да вия, дали тая година ще има мегдан да се радваме или като миналата пак няма да е пълен догоре хамбаря.

-Не знам, не знам, аз вчера идвах, сякаш има кураж тука да стане житото, ама да видим. Да видим вашия Аллах дали ще слиза да „гори” пак.

-Той Аллах, си знае работата, момче… Ти за него грижа не бери. Ама щом си идвал, какво пак тука правиш?

-А, аз нямаше да идвам, ама на бай Цвятко щерката, вчера като идва и като ми вика, утре каза е Гергьовден, трябва на нивата да заровим червени яйца, ама не искам да ходя сама, пък няма как да оставят кръчмата. Нали и Иван е на кръщене неска, на сина на Антон, дето се ожени в Славчовци.

-Значи с булката идваш на нивата, няма лошо… Младите тъй трябва да се водите. Ама да ти кажа не си сбъркал, добър е избора.

-Ааа, бай Рамадане, тя не е…

-Тихо, момче и вашия Бог и Аллах гледат тука, слушат, няма да приказваш, да лъжеш. Аз нали ти виждам очите като приказваш за нея. Може да ми дрънкаш тука алъж верижи да ми пускаш и джумбиши, ама погледа ти е светнал като на мойте двете щерки като видят баклава.

-Ееее…

-Няма е, няма ме! Аз съм ги врял и горял тез раб`ти, много отдавна, тъй че да няма спор.

-Добре де, хай щом си казал няма да та лъжа…

            Никола се обърна към колата, за да види дали Велимира е слязла. Девойката тъкмо прекрачваше истъкламата на нивата. Нежното и и бяло лице се отличаваше със сигурност от това на Никола и Рамадан, по това, че не беше обрулени и изпечено от вятъра и слънцето. Тя бе толкова крехка и нежна, че един по-силен повей би я качил чак до клисурите. Лекият ветрец, който развяваше косата на девойката и премрежваше погледа и я правеше да изглежда леко сърдите, което беше абсолютна противоположност на чувствата и. Тя умело прикриваше своята красива усмивка. Но с душата си се радваше толкова много, че днес ще е именно с Никола. Макар да не говореше много, когато беше с него, и да не искаше да покаже, че е влюбена до уши, то случката на женския пазар, тотално убеди и двамата, че Господ иска да ги сбере. Момичето беше облечено в дълга до нозете бяла рокля с леки бежови оттенъци, която на слънцето изглеждаше жълтеникави. На кръстчето беше стегната с коланче и придаваше на иначе слабичкото девойче един невероятен и женствен чар, който не беше пропуснат от двамата арендатори. И докато за Рамадан, това бе шанс на стари години да се порадва на хубавата девойка, то за Никола бе истинско щастие, че именно тя е изборът, за който бай Рамадан говореше и който толкова години не беше успял да намери сред сума ти девойки от Папаз дере. За добро или за лошо, кръчмарската дъщеря беше много по-нежна натура отколкото изглеждаше, когато размахваше таблата в заведението срещу пияниците и сеирджиите.

            -Вели, я кажи сега на бай си Рамадан, какво прави на бай Цвятко дъщерята на нивата. Той все ми разправя, че не си за полска работа…

            -Бай Рамадане, то за полската работа трябва да ти привира, пък на мене мотика да ми дадеш, най-много да се порежа.

            -Недей така сега, ти че няма да се порежеш няма, ама пак да питам, как тъй на нивата дойде?

            -Нали днес е Гергьовден и се заравят на нивата за берекет три червени яйца специално приготвени. Той и тате щеше да идва, ама нали Иван е на кръщене, няма как да остави кръчмата, че точно днес знаеш каква пиандурщина е там. Ако не друга някоя пара да падне.

            -Вие си знаете най-добре. Тъй, а днеска Гергьовден. Забравил съм календара Никола, забравил съм го, напоследък зарад Хаджи Исмаил и хубав сън не мога да спя и само той ми е в главата…

            -Ама ти нали не ходиш при него?!

            -То ми е забранил, ако нещо стане, да ходя да го гледам. Каза ми Рамадане с тебе само здрави ще се гледаме. Нали сме набори, уважението му е майката.

            -Бай Рамадане, абе да имаш тесла, че с Никола забравихме да вземем като тръгвахме, че на бързо стана работата и само яйцата грабнах от панерчето…?

            -Ааа, без тесла и брадва, бай ти Рамадан не оставааа… Сега ще дам, аркадашлар… Днеска няма да вали май. Слушал ли си прогноза? А, Никола?

            -Не съм, ама уж казват, че днеска всяка капка дъжд било жълтица в торбата…

            -Тея дето са на небето, те знаят. Ние може само да се молим…

            Стария арендатор отиде до колата и даде на Никола една стара, но остра тесла, с която да изкопае дупка в саррата, за да могат да заровят червените яйца. Никола тръгна да влиза в нивата, а пшениците отново запяха в същия красив тон, в който пееха докато Рамадан ходеше извътре. Велимира погледна мюсюлманина, когото познаваше от много време, а той видя в нейната физиономия същата неподправена обич, която гореше и в очите на Никола. Те наистина се обичаха.

            -Знам, знам, момиче, знам… Няма нужда да казваш нищо!

            Велимира се изчерви досущ като залеза над селото, а луничките по бялото и лице заиграха своя срамежлив танц. За да не притеснява девойката Рамадан пожела по едно „Хай, със здраве”, качи се в колата и тръгна към гората. Девойката нагази смело в пшеницата, нещо, което и се случваше за първи път и тръгна към Никола. Той дълбаеше в просъхналата камениста и сбита почва и се опитваше да направи подходяща вдлъбнатинка, за да може да влязат и трите яйца. Приклекналата поза в която беше застанал младият мъж изкушаваше Вели и тя реши да се пошегува с него. Само леко подритна единия му крак, което беше достатъчно Никола за изгуби равновесие и да се търкулне на една страна в житото. Леко ядосан, русият мъж поиска ръка, за да може да се изправи. Без да подозира за „пъкления” план на Никола, Велимира си подаде ръката, а здравото и набито момче я дръпна и тя също се търкулна сред нежните зелени стръкове пшеница. Двамата се заливаха от смях и емоция. Те разбираха че със всяка изминала секунда се влюбваха един в друг все повече и повече. Гледаха се. Погледите им се срещаха, но от плахост витаеха ту към облаците, ту към житото, което скриваше гърдите им, ту отново се връщаха един към друг. Въпреки притеснението си те не дишаха тежко. Бяха отнесени от аромата на зеленината. Песента на пшеницата ги омайваше, въвеждаше ги в онези красиви блянове, които идваха от техните мечти, техните сънища и копнежи. Класове полягаха на една страна от лекия вятър. Изглежда ги подканяше да сторят същото. Никола леко се извъртя и целуна Велимира. Тя отвърна.

            Рамадан наблюдаваше всичко от едно високо местенце, скрит с автомобила зад гората, без двамата влюбени да могат да го видят. Когато в своята целувка те неусетно се бяха претърколили в нивата на Рамадан, той свали сламената си шапка, ухили се широко и каза на себе си на глас:

            -Щом двете гълъбчета се отъркаляха в житото, тая година на берекет ще да е. Ех, млади, млади, напълнихте ми душата на стари години…

            По прозореца на „Нива”-та, арендаторът видя ситните капчици дъждец. Започваше да вали.