Да притежаваш дом, в който да отраснеш и в който можеш да споделиш своите спомени и мечти, е една от най-големите ценности. Ценност - особено тук, в планинските обятия на Папаз дере. Казват, че планината винаги е била майка закрилница за тези, които търсеха своето местенце, изгонени, без всякаква надежда за своя живот и за своето оцеляване. Но само така пишеше в народните приказки. Планината винаги беше толкова сурова, толкова истинска, толкова безмилостна. И да умееш да построиш дом тук, където всички стихии се събираха, за да накажат наивно-смелите и да върнат в реалността безумците, бе истинско предизвикателство. А ако съумееш и да се възползваш от всичко, което планината дава, то тогава си постигнал немислимото. Хората от Папаз дере вярваха, че те малко или много се бяха докоснали много повече до природата и до нейните богатства, отколкото всеки един друг. Това бе така, защото всички бяха потомци на някогашните „неудобни”. Всяка една власт, всяка една царщина, която не е искала „неприятности”, е прокуждала всички, „които знаят много”. В противен случай ги е чакала „бесилката”. Така хората тук, във високопланинското село, се бяха научили, че домът не е подарък, а нещо, което следва да бъде заслужено. Нещо, което трябва да съградиш - не само с камъни, но и със съзнанието на порасналия човек, на порасналата и калéна личност.

Манастирът на Папаз дере обаче беше онова странно съчетание от дом и подслон, за онези, които нямаха нито съзнанието, нито помощта на природата. Тяхната единствена и последна надежда се оказваше Бог. А християнството, макар с много противоречия, бе толерантна религия. Така че манастирът не отказваше подслон никому, било той и най-големият мошеник и престъпник. Особено докато начело беше дядо Пимен. Старото отче бе изключително състрадателен към бедните душици, към тези, които бяха изпаднали от обществото в немилост, към тези, които им се налагаше да молят за хляба си. Но тези, които наистина не можеха. Дядо Пимен, не можеше да се примири с факта, че човек, който не е психически и физически болен и е годен за работа, тръгва да проси. Такива „бедни” душици той прибираше в манастира само при положение, че ще вършат някаква работа в него – да нацепят дърва, да нарежат карабичим за добитъка, да берат ябълки от манастирската градина. Работа винаги имаше за тези хора. А калпазанлъкът не беше толериран. Дори отчетата го бяха изкоренили от своите глави. Именно затова старият игумен беше приютил Ана. Той беше видял в малкото и крехко, изоставено дори от съдбата девойче, една прекрасна помощница – липсващата женска ръка, цветето, което да краси манастирската обител. И макар по канон да не се разрешаваше в мъжки манастир да живее жена, то това може би беше единственият грях на дядо Пимен. Но само пред писаната религия. Никой не знаеше Бог дали считаше тази постъпка за грях. Дори отчетата в манастира се радваха на трудолюбието на крехката Ана. Всички я обичаха и я пазеха, особено дядо Пимен и отец Анастасий. В нея те виждаха своя внучка, макар и не тяхна кръвна, но кой ли знаеше… Само Господ…

Много истории можеха да разкажат манастирските порти, ако можеха да говорят. И не по-малко истински от тези на баба Илийца. Но манастирските порти бяха възприемани от хората като врата към нещо. Към духовно извисяване. Прекрачването им бе свързано не с лошо, а с порив към добрина, към дълбоките дебри по пътя на ума към истината. Но скоро манастирът на Папаз дере щеше да види нещо ново. Нещо, от което тежките драгантови порти щяха да се пропукат с грохот.

Митрополит Дамаскин седеше в кабинета на игумена зад тежкото красиво и масивно черешово бюро и разглеждаше някакви документи. Огромните очила, които носеше, правеха свинските му очички, от малки кърфички, огромни тиквени семки, с оранжево-кафеви оттенъци. Такъв поглед имаха само уличните бесни кучета. Те гледаха лошо, съсредоточено и повдигаха в ритъм горната си устна с характерното набръчкване. Оголените им и обляти в пяна зъби, ги правеха да изглеждат по-свирепи отколкото са в действителност. Така изглеждаше и дебелият митрополит. Само дето му липсваше пяната по устата. И може би прилично сравнение би било кръстоска между бясно куче и диво прасе. Също толкова настървен, също толкова безмилостен, също толкова глупав. Неговото пуфтене след разглеждането на всеки документ и всяка страница приличаше на недоволството на пенсионерка от „филм с надписи”. Беше също толкова отегчен, че трябва да чете всичко това. Но като оприличен с куче и прасе, той също като тях бе подучен да търси една единствена грешка – малкото трюфелче, което ще го накара да рови още и още, докато не засити бездънния си апетит. Но не с истинска храна, а да гледа как страдат другите. Това беше природата на дребнавия митрополит. Досущ като Ботевите герои и досущ като в небезизвестна пословица – митрополит Дамаскин имаше две ръце, но и с двете само умееше да взима.

- Пламене, я иди да ми извикаш игуменчето, че така като гледам на тая страница ми се вижда нещо съмнително, що толкоз много храна купуват, след като манастира има и ниви и т.н. Айде бе, не говоря на килимявката си. Отивай!

- Владико, ако нещо друго ти трябва сега, кажи, че тез стълби много трудно се взимат.

- Ти сега ми докарай отчето Пимен, пък… Може и едно кафе да ми направят, каже там на който прави ииии… Да донесеш и бисквити, че кафе на гладно не става.

Старият игумен влезе след около двайсетина минути в кабинета, видимо запъхтян и зачервен от много стълби, които макар да качваше всеки ден, доста го мъчеха.

- Хайде, бе отче бе, Пимене! То стана утре ти докато дойдеш! Може ли такова нещо, все съм виждал туткане и моткане, ама то твойто извън пътя…

- Милосърден бъди, владико. Не съм на твойте години, стари ми са кокалите, пък и оня ден тука едни панаири правиха мутрите, дето градят до Картал махала, единия щеше да ми начупи ребрата…

- Туй нещо не ме интересува сега. Пък и сам си си виновен, като отказваш освещаване. Таман малко щеше да напълниш касата на манастира, пък то, голем морал, големо чудо… Ако всичките игумени бяха като тебе, църквата все на фалит щеше да е! Сега… Тука… Абе, вие що толкоз много храна сте купували тука става няколко години, нали манастира произвежда и плодове и зеленчуци, гледам боб, домати, краставици все купувано? Що така?

- Прощавай, владико, ама все сушави години имаше, не стига само с нашо. Пък и трийсе и косур отчета сме в манастира, и гости имаме и като дойдат за подслон и те трябва да ядат.

- Ядат, ядат, ама за сметка на черквата. Аз ти казвам, много сте я разпуснали тука. Така… Абе я кажи, кое е туй момиче Ана Апостолова? Тука виждам, че и е дадена църковна стипендия, за да може да учи и там други неща.

- Това, е Ана, дето живее в манастира. Дето съм я отгледал от малка. Не я ли видя снощи дето сипваше, слагаше, разтуряше масата?

- Я пак, че нещо май не те разбрах?! В манастира живее момиче, жена… Ти май, хептен си забравил, тоз манастир какво е! И стипендия на момиче, дето живее в мъжки манастир и им готви и чисти… Абе ей…! Искам до довечера, не ме интересува как, ама да си стяга багажа и да я няма. Без възражения, хък, мък и толкоз.

- Владико, сакън… Тя няма де да иде, цял живот е живяла в манастира при мене. Има си малка стаичка, на никого не пречи, пък и готви, чисти, разтребва, върши много работа, пари не взима от манастира. Пък стипендията с твоя подпис е взета. Аз със мои пари я храня и гледам, не взимам от касата на манастира.

- Е, това сега, вече беше последната капка, Пимене! До довечера, не само Ана, ами и ти да сте си хванали пътя от манастира и хич не ме интересува къде ще отидете. Тука в тоя манастир място за вас няма и от сега нататък ще е така. Ще го сложа малко в ред, таз разпусната пасмина от отчета, дето са се научили със жена да живеят. Кой знае и още какво друга правят с нея, че и ти.

- Пепел ти на устата, Владико…

- Пепел, мепел, отивай си приготвяй багажа. Това е последната ми дума. Още утре ще пиша в столицата, да те отлъчат от игуменското място…

Кървавочервеното и безмилостно изражение на корумпираното и аморално отче, стряскаше със своята бруталност. Дядо Пимен не беше в състояние да осъзнае реалната причина, поради която бяха изгонени с Ана от манастирската обител. Синевистия му поглед, беше почти разплакан. Знаеше, че нямаше в момента кой да го подкрепи. Само отец Анастасий и отец Иларион, може би. Но те щяха да склонят глава, понеже бяха на възраст и наистина нямаше къде да отидат. Докато слизаше по стълбите, стария игумен плачеше с душата и сърцето си. Плачеше, но не заради своята участ, а заради тази на крехката и малка Ана. Тя не познаваше нищо друго освен живота в манастира и училището в Папаз дере. Животът за нея беше нещо непознато. А сега щеше да я сграбчи с пълни сили и да я отведе там, от където беше дошла в манастира – на черното пътче за Картал махала.

Привечер Ана и дядо Пимен, с куфари в ръка, прекрачваха манастирските порти. Като може би за последно, старият игумен погледна назад, за да види какво оставя в ръцете на нечистото. На предната пътека се бяха събрали повечето от отчетата и гледаха с недоумение. Отец Анастасий плачеше. Тежките сълзи се стичаха по бялата му брада. Престарялото отче не можеше нищо да каже и обърна глава назад, за да не гледа как си отиват най-близките му, изгонени точно от манастира. В алкохолен делириум, отец Иларион също плачеше. Чернобрадото старо отче беше непукист по душа, но особено когато беше кусал, такива гледки му късаха сърцето. Можеше да си попийва и да разправя клюки, но не притежаваше злобния и бездушен характер на митрополита. Отец Викентий и отец Михалаки се бяха подпрели на една от водосточните тръби на източната стена и се гледаха безмълвно. Тишината беше дразнеща. Нищо не се чуваше, нито птици, нито вятър… Клисарят затвори огромната драгантова порта и тя се хлопна с грохот. Чу се пукот в масивната дървесина. Сякаш манастирът не беше доволен. Сякаш нещо се пропука в сърцето му.

След около час по пътеките дядо Пимен и Ана бяха излезли на кръстопътя, от който можеше да тръгнат за Папаз дере или за Картал махала. Ана понечи да хване широкия и равен калдаръм за селото, но отчето я хвана за ръката и я спря.

- Няма ли да ходим в селото, отче? Хайде да тръгваме, много съм изморена, пък и скоро ще се мръкне…

- Няма да ходим в селото, дъще. Сега там няма кой да ни приюти. Тези, при които може да отидем, са единствено някогашните врагове.

Двамата тръгнаха по черния път към Картал махала. Почти се бе мръкнало когато стигнаха до строежа на църквата. Дядо Пимен спря за секунда да огледа. На мрачния фон, тухлената зидария изглеждаше повече като ковчег, отколкото като църква. И беше готов да те приеме в своите обятия и да те поведе в отвъдното. Беше грозно, някак неприветливо. Сякаш дори Бог не искаше да хареса новата черква. Старият игумен отново поведе Ана към сенчестата гора на Картал махала. Момичето се беше хванало за ръката на старецът и трепереше. Беше го страх от северите, от всички неща, които беше чувала за тях.

- Стой, кой е там?!

- Аз съм игуменът на манастира, отец Пимен, с мене е и момиче – Ана, искаме подслон и да говорим със каагата Сварот!

- Какво искате да говорите с мене? – Сварот каага излезе от сянката на дърветата. Неговото страшно лице, стресна Ана. Той я изгледа от горе до долу, както мечките изглеждат своите жертви. – Отче, ти може да останеш, обаче момиче да се връща. Ако е християнка няма работа в Картал махала.

- Недей, каага, късно е няма къде да иде и е малка!

- НЕ! Ти ще останеш с мене. Отдавна искам да си поприказвам точно с тебе за някои работи. Изпратете момичето до градежа на черквата, до селото е малко, да не се страхува.

Ана тръгна с двамата севери, под пълната луна на майската вечер. Утре беше Велики четвъртък, а днес отново изпитания.

- Защо не си тръгна с нея, отче? Обикновено хората не правят така?!

- Тя трябва да се научи, каага…