Понеделниците винаги носеха нещо ново, независимо от неговото естество. И както си личи от името след почивката, след неделята, всичко живо се отърсваше от залежалите и флегматични размисли и се впускаше отново с пълни сили в работата на живота, в неговите кипящи искри и тежки каменни дела. И този майски понеделник бе също така изпълнен с онази живителна енергия, която имаха само пчелиците. Папаз дере отново живваше след няколкото буреносни и дъждовни дни. Сякаш слънчевата светлина на делника досущ като ведро с киселина, до най-дълбоката фуга успяваше да отмие неприятните и враждебни спомени от предната седмица. А уж бяха празници. Хората се бяха научили, че празниците може да бъдат по-лоши дори от делниците, когато Бог не иска да се празнува. И както през двата предни дни, небето плачеше. Плачеше от скръб, че двата големи християнски празника Лазаровден и Връбница бяха пометени от същата ежедневност на делниците, примесена с още по-голяма доза ненавист към работата. Но за всичко и всеки си имаше причина за това как се случват събитията – дали от небето или от хората.

Дядо Пимен се разхождаше бодро из манастирските пътеки и се спираше на няколко крачки, за да разгледа отварящите се последни камбанки на лалетата и пъпките на розите, чиито бодливи клонки отново щяха да разцъфнат и да увлекат в сладкия си гюлов аромат цялата манастирска околия. Старецът нямаше бърза работа. Дори днес на Велики понеделник, той беше оставил всички църковни дела на своите отчета и се бе отдал на духовен размисъл. Както винаги дълбокият му синевист поглед говореше много по-малко от колкото бе в действителност. Умееше да заключва за всички останали своето съзнание и така мислите на беловласия старец оставаха непокътнати от грешните и лукави хитрости на околните му. Когато стигна вратата на малката вита стълба, която водеше до кабината му, дядо Пимен видя в далечината крехката снага на Ана. Малкото момиче усърдно почистваше пътеките от насъбралата се кал от последните порои. Виждаше се как пърхаше. На девойката работата в манастира определено не и тежеше, а и никой, никога не я упрекваше за нищо. Понеже беше под закрилата на игумена, нямаше как някой да и направи нещо. Дори „диването” на манастира – отец Иларион, беше кротък като агънце пред Ана. Но момичето не злоупотребяваше с опеката на дядо Пимен. Тя беше прекалено кротка, възпитана от възрастното отче в истинските и чисти добродетели на християнската религия. Беше чиста, неопетнена като момините сълзи, които скоро щяха да цъфнат със своите бели ситни камбанки.

-Брате Пимене? – отец Анастасий тъкмо слизаше по витата стълбичка от кабинета на игумена. Бялата му брата потрепваше леко в напрежение и умора от изкачването на стъпалата.

-Да, отче? Що те води при мене тъй рано сутринта? Да не е пак брата Иларион да е направил беля долу в избата. Последния път нали плашеше, че ако не му дадем вино, щял да пусне бъчвите да изтекат… Ох, чакай, че ме наболява дето оня ме събори…

-Не, не, не, не! Брата Иларион, той… Абе той сега да кажем, че спи кротко. Подпрял се е на масата долу в приемната. Ама не ми е той грижа сега. – очите на престарелия отец някак посърнаха изведнъж и се обърнаха нагоре към небето с негласна молитва.

-Хайде, отче, кажи на стария игумен, що те мъчи?

-Абе, обадиха са преди малко от града, от Синода… Щели да ни пращат проверка, щото не сме си били изпълнявали задълженията, а пък манастира много пари взел да харчи напоследък за щяло и за нещяло.

-Тцъ, тцъ, тцъ…! Кой я казва тая работа, че сме харчели много пари. Едвам парите стигат за вас, за осигуровки и за храна. Нещо пак са измислили. Не им е чиста работата пак. Дааам! И кой щял да идва на проверка. Аз като знам какви проверяващи имаме в Синода. Предния път като идваха, щели да оглеждат дали в манастира нямало мишки.

-Помня, отче, помня. Ако ти кажа обаче, кой щели да пращат, може хич да не ти стане хубаво.

-Е кажи, де! Кой толкоз може да пратят, че да ме е страх. Яяя! Дядо Игумен от Сварот каага не го е страх, че началници. – Игуменът се усмихна благо и по лицата на двамата старци се прокрадна лек присмех, който в следваща секунда се изпари и отново взе превес сериозността. Отчетата се спогледаха, сякаш си казваха с поглед за единствената възможна алтернатива на проверяващия.

-Хайде, отче Анастасий, недей мълча, щото почти са сетих, кой може да пратят. Той затъ не е идвал от както му порасна работата в Синода, ама какво да ги правиш. Пази Боже, сляпо да прогледа, тъй ми думаше предния игумен. И май ще вземе прав да излезе.

-Ако ми приказваш за митрополита, точно той щял да идва. Даже имаше специални препоръки за яденето, за пиенето, за настаняването. Не можел той тука така да идва на проверка и да не му се угаждало. Щял да се „разсърди”.

-Божеееее, Божеее… Знам, че сме грешни Боже, ама толкоз ли много, че ни пращаш тез кахърии…

Двете отчета наведоха глави към земята и после отново погледнаха небето. Белокосите и белобради стари отци, познаваха много отдавна дейността на митрополита на Високопланинската света митрополия и не одобряваха по никакъв начин по-голямата част от неговите решения. Именно с неговия подпис беше съборена черквата св.Кръст. А и самата митрополия не беше голяма и всеки можеше да си прави в ръководството и каквото иска. Тя беше странична за Православната църква и често носеше повече проблеми, отколкото някакви приноси, но въпреки това все още не беше закрита от патриарха. Беше учредена съвсем набързо, за да може някой високопланински селца като Папаз дере, да не се ползват със закрилата на силна църковна власт, а да бъдат лесна мишена за всякакъв вид манипулации. Точно този момент не даваше и миг спокойствие на стария игумен на манастира на Папаз дере, защото знаеше, че всяка една проверка може да реши да закрие манастира. А едно подобно решение със сигурност щеше да всее доста смут и в без това „шантавите” времена. Имаше и друг проблем. Земите на манастира често блазнеха много апетити и не един и двама се бяха опитвали да излъжат дядо Пимен, за да могат да присвоят от църковните имоти. Но старчето беше доста твърдоглаво и опонираше остро на митрополитските решения. Това беше превърнало него и манастира на Папаз дере в първа мишена на „гнева на владиката”.

Отец Василаки бягаше с широки крачки по манастирските каменни пътеки и за малко щеше да се спъне в една от оградките около градинките с цветя. Той дори едва не събори Ана, която смиташе последните листа и борови иглици. С видимо зачервено лице и дървено разпятие, което се беше обърнало на гърба на отчето заради бягането, отец Василаки стигна до двамата говорещи старци и едвам успяваше да си поеме въздух. Мършавото отче им направи знак да изчакат две-три секунди, за да се поуспокои и дишаше с широко отворена уста, шумно и бързо.

-Ах, тука ще си счупя краката бре! Ееей, докато стигна и аз до манастира… Няма превоз… Няма каруци… Няма коли… Ще се претрепя по камъняка. Че и змии излезли, по пътеките, трябва да пратим отчето Стамен, той ги ловеше помня…

-Чакай малко сега! Кажи що си се разбърза такъв. Малко несвързано говориш, успокой се, да не си видял входа на Пъклото?!

-Ах, дядо Пимене, де туй да беше тъй уплашен нямаше да съм. Ей сега получих писмо, Станислав пощаджията ми донесе, вика от главното управления на патриарха писмо има за тебе. Викам му как за мене бе, аз тука дума нямам, само св.Георги черквицата дето аз съм я поел. И отварям писмото, отче, и като чета лошо ми стана. Прималя ми… Баба Злата вика, отче, ти сякаш земята са отвори. Рекох със светена вода да са пръсна, барем да са съфирясам, ма викам първо на тебе да обадя.

-Я ти са успокой пък дай ний тука с брата Анастасий да прочетем писмото, да видим какво са та уплашили.

-Ох, отче, казвам ти, до сега такова нещо не ми се беше случвало, викам си, какво съм им направил, че такива кахъри ми носят…

-Абе, Василаки, я поседни малко бре, то ще ти излязат сливиците да дишаш тъй тежко! Не, не! Върви пий от чешмата една вода студена, и си умий лицето! – отец Анастасий тупна по рамото отчето Василаки и го упъти към чешмичката в края на манастирския двор, дето водата не беше от най-студената

-Значи, Синода не си поплюва, брате Анастасий! Ето, на преназначават брата Василаки на „новостроящата се църква край Картал махала, село Папаз дере, община Дервишкостенска”. Само не знам как без моя подпис правят такива работи, уж св.Георги и св.Богородица се водят към манастира…

Денят се нижеше някак напрегнато. Новината, че надвечер ще идва митрополита, се разнесе из манастира като миризма на печено агнешко, само че дето не засищаше съзнанията на отчетата, ами ги водеше към тревожни мисли. Цял ден гледаха към тежките порти на манастира и чакаха да се похлопа. Всеки един звук навън ги стряскаше. Дори отец Иларион и отец Викентий не можаха да минат своята следобедна дрямка, или както те казваха „да опънат по един чикъм”. Дори лалетата днес едвам се отвориха. Сякаш въздуха над манастира тежеше, макар че не беше нито топло, нито задушно. Но сякаш нещо душеше отчетата. Само Ана не разбираше защо толкова се притесняват. Тя си шеташе както обикновено и по лицето на лъчезарното момиче се бе настинала онази по детски харизматична усмивка. Макар, че дядо Пимен я беше натоварил да готви като за хиляда души, момичето отново не се оплакваше.

Надвечер, както се и очакваше се чу похлопване по манастирските порти. Бързоногият отец Василаки, пръв стигна до края на двора и отвори на пристигащите гости. До входа на манастира беше спрян луксозен черен мерцедес последен модел. От него беше излязъл вече шофьора и отваряше задната врата. От нея се надигна и излезе някакво странно същество, което Любен Каравелов би нарекъл Нено, а дядо Вазов със сигурност би възкликнал, че туй е Юрдан чорбаджи. Митрополит Дамаскин беше със среден ръст, изключително дебел, с кафява рядка и като че ли драчена като вълна брада, с малки свински очички и леко плешив, и с типичен дразнещ началнически поглед. Носеше тежък златен кръст на врата си, вероятно ръчна изработка, а в ръката си държеше нещо като патриаршески жезъл, но изглежда го ползваше повече да се подпира на него, тъй като несъразмерното му тяло, едва ли можеше да се крепи изправено за повече от десет минути ходене пеша.

-Що става тука бре, четири минути трябва аз да чакам, докато някой се сети да отвори. Срамота, митрополит на крака ви идва, вий на ударени се правите…

-Добър вечер, дядо Владика, аз съм…

-Ти кой си слабо ме интересува, хайде води ни вътре, че от един час не съм слагал нищо в устата си, огладнях от толкова път. И то път, за да дойда тука в генгерлиците.

-Владико, хайде да влизаме, да ти покажа, да те разведа из манастира!? – дядо Пимен, вече беше дошъл докоцуквайки до портата.

-Ха, аз в какви манастири съм ходил, дето ти не си и сънувал, баш в тоз ще ма развежда, дето даже и свястна порта няма. Пфу. Хайде давай да сядаме на маса. Иии наточете вино, от хубавото, че срамота жаден аз да стоя!

-Владико, пости са, как тъй вино да наточа! Грехота от Господа, не бива тъй да се пие баш преди Великден!

-Пости, мости, днеска съм ти на гости! Искам си виното и без повече възражения. Много разпуснато го карате тука, не уважавате началниците. Май ще ви режем крилцата.

Отчетата начело с дядо Пимен и дори Ана, седяха като втрещени. Те бяха чували и виждали чешитския характер на митрополит Дамаскин и опакия му нрав, но по такъв начин не им се бе случвало. Особено Ана. Тя недоумяваше как свят човек може да приказва такива неща. Големите и очи вяха втренчени в гротескния митрополит и не знаеха да се смеят ли, да плачат ли.