Леина яздеше много бързо, колкото е възможно да бяга един вълкодав. А нейният вълкодав не беше обикновен, беше млад и силен, точно като нея. Сега тя трябваше да стигне до селото. Трябваше да предупреди арендаторите.

След като изведоха Сюлейман ефенди, глъчката в кръчмата бе също толкова силна и непрестанна, както и преди това. С едно леко изключение. Бяха дошли Сали и Мехмед, а това беше достатъчна причина някой да ги задърпа да играят с него табла. Тая вечер нещо обаче не бяха в настроение. Те седнаха при Данко Дърводелеца, понеже знаеха, че с него поне два часа няма да има тишина. Точно от това се нуждаеха двамата страстни табладжии.

-Оооо, Данко ефендим. Чакай тука при тебе да седнем, да видим, върви ли дървото, не върви ли!

-Ааа, как да не върви, бе! Върви, та са цепи кат` салкъмена греда. Яааа, Сали сядай, недей стоя като голямото дърво насред Мурад бей махала. Аааантака.

-Данко марангоз, абе имам аз една работа за тебе, ама Мехмед вика и на него трябвало тъй, та сия ми доди на акъла, до видим, дали и той ще рахатяса на тая работа…?

-Сали, пак таушани са ти в главата, неска не ти ли стига бай Рамадан, дето на държа да оправаме него ЮМЗ. Ваааай, Данко ефендим, да не ти са налага такава скоростна кутия да прайш. То до косата в масло, до косата омазан.

-Омазайти ли са като пиперена каца, а? Ей, диванета такива. Казвайте каква работа имате за мене.

-Мехмед вика, че не можел си да направиш дървена табла ама не само кутията ами и пуловете. Така едните да са хубави бели от бялото мише или от остен, пък другите черните от каменно дърво.

-Аааааа, сичкото мога да го направя, ама нямам материал. От къде да ви зема бяло мише или остен. Да не казвам, че каменно дърво не съм виждал от петнайсе години. Тогава като идва на каагата, брат му, да му правя там, каква кутия беше, за какво му беше не знам.

-Ти не бой се. Сали и Мехмед, ще ти намерят мат`риял, само кажи дали ще направиш работата.

-Аз ви казах, само дърво да има. На Данко Дърводелеца, няма дърво дето да му се е  опряло до сега. Е, вярно че каменното дърво много трудно се работи. А двамата искате пуловете черните да са от такова. Пак ще отиде ножа на струга…

-Плащаме колкото кажеш, Данко марангоз…

-Вие хубаво плащате, мааа две такива ли трябва да напрая. Аз до сега разправах, че трудно се работи…

-Чакай сега. Остави Салито да каже.

-Значи, казвам, правиш една табла и тука в кръчмата идваме двамата и който спечели таблата, гюлбарата и тапата я даваш на него. Нали забравих да ти кажа на таблата да пише – „Майстор табладжия”.

-Ей, че сте тарикати и двамата…

-Тъй, тъй. Сега кажи ако трябва и аванс да ти оставим, да не кажеш после, че само приказваме.

-Мехмед, аванс няма да трябва, ами я кажете бай Рамадан, защо ви държа неска да оправате трактора.

-Ааа, остай таз бела. Вика дайте да фърлим една табла тука на обед, докато дойдат другите. И аз будала, той Мехмед хубо ми каза, викам айде слагай я. Иии, докато фърля зара и го бих. Данко ефендим, ако знайш как тръшна таблата у земята. Вай, с тоз началник повече няма да играя.

-И накрая като вика – да си тръгват всички без Мехмед и Сали. Препотихме се, препотихме се. Каза, ЮМЗ-то дето стои искам утре Делибалта да дойде да може да го запали. Нали знайш той камионджия само с ключ може да пали.

-И седяхте да оправате скоростната кутия?

-И кутията, и помпата хидравличната. Той Сали вика, кормилната помпа и тя за смяна на „тройки”. Абеее остай. Че като го запалихме и той нали все е много умен отиде да види и хебелите. Анаджим, кой го кара да пипа там?!!

-Аркадаш, нали я свършехме работата, ама друг път никакви табли с началника, щото та оставам и заминавам сам да разглобяваш.

-Не можахте, преди малко да видите тука, Сюлейман ефендито, какви панаири направи. Ходило е някъде, мирише на пушек, няма му го феса и мръсен, мръсен… Вика ще ва запаля всичките, и нали знайте думата му „през ибрик”. Ама, Никола му игра у главата една табла и го закараха при полицая, барем са освести.

-Тъй ли е напраел…? Ний го видяхме с колата да са връща от към Картал махала, кой знай какви дивотии е правил пак. Нали неска шест пъти е ходил за части в града. Бай Киро каза, като ги видяхме при Ведат.

-Като каза Ведат, и той идва преди малко, ама излязаха с Керим и остаеха тука Мустафа да ги чака. То детето му истина порцията. Зема да го питам дали ще го яде агнешкото.

-Ееее, Данко ефенди, срамота от такива работи. То, май, Сали не бяха ли Керим и Ведат, дето бяха с „Опел”-а пред общината?

-Май, май, не знам, не видях добре, ща излъжа.

-Ееее, чакай бе, я, да викнем да ударим по една биричка, че утре имам две маси да правя за кметството, пък на сухо гърло не става. Бай Цвяткооо, донеси по една бира тука.

-Данко ефендим, да не черпиш? Щото ако искаш да черпиш няма да ти откажем. Нали, Сали?

-Ееей, големи сте гяволи и двамата. Добре, ама само първата, другите са ваши. Олду му?

-Чок олду, чок олду. Ей, туй новото момиче, чок гюзел. От къде я извади бай Цвятко, фаща окото.

-От манастира. Ама я изгониха. Нали дойде оня дебелия владика и изпъди и игумена и момичето, абе вий с таз табла нищо не знайте.

-Но, не ни и трябва много да знайм. Ей там, трактора, нивата, таблата, стига толкоз. Тоз дето е много умен, има повече кахъри от простия. Нали, Мехмед? Айде наздраве, Данко марангоз и да видим дали ще оправим наща работа утре…

Леина продължаваше да пришпорва бързоногия вълкодав да бяга колкото се може по-бързо. Животното беше на ръба на силите и не можеше да ускори повече. Особено по черния път за Картал махала. Неговите огромни лапи бяха прекалено нежни, за да може да бяга толкова бързо, колкото чернокосата девойка искаше. Верно, че можеше да надбяга кон, на равното, но по-черно конете имаха предимство. Още малко и оставаше да стигне до селото. Но при кого първо да отиде, на кого първо да каже. Трябваше да намери арендаторите.

Трудна беше тази вечер за Велимира и за Ана, да не говорим за бай Цвятко, който се беше препотил тридесет и четири пъти от многото поръчки, които трябваше да започни и вересиите дето трябваше да напише. Двете момичета по едно време дори скастриха Иван да спре да се подпира и да ходи да разнася, само че той се правеше активно на ударен и мързелуваше. Поне докато не го видя бай Цвятко.

В кръчмата влезе бай Рамадан, както обикновено доста по-късно от редовните посетители и седна на празната кръгла масичка пред тезгяха на бай Цвятко. Тя беше запазена за него и рядко се случваше бай Цвятко да я даде на някого. Но само ако беше сигурен, че Рамадан няма да идва вечерта. Старият арендатор идваше късно, защото предпочиташе първо да сложи нещо в корема. За разлика от другите зевзеци дето казваха, че „не бива да се яде на гладно”, той обичаше да си похапва, което си личеше по добре оформеното му шкембенце.

-Бай Цвяко дай да видим тука така, дали са ми останали сили да се понакажа с една биричка… Да обере малко прахоляка, че неска по нивата ходих следобед, оставих онез табладжийските диванета да правят ЮМЗ-то, че ми трябва пожарна да го правя. Да се надявам, че са напълнили вода в цистерната, че утре сабалям ще пускам.

-Оплакаха се те, че си ги оставил. Ама те нормално си мърморят, няма опасност. Влагата на житото как е?

-Абе, към дванайсе, дванайсе и половина, ама готово е. Нали имам до Картал махала на Бай Андреевата кобила там триста декара. Той и Сюлейман там има към двеста ли са триста ли са, ама гледам и неговото готово. Пък Никола има отсреща на Папърлъка ама май зеленкаво ми се вижда. Той не знам май ся до гората там някакъв модерен сорт го купил от Дойчин Петров от Сенокосци, че ми се хвали оня ден, ама ще го видим какво ще стане.

-Никола, той е добро момче, ама нещо почна да ми обикаля Велимира, чудя се да се притеснявам ли, да се радвам ли? И аз не зная. Рамадане ти като омъжи дъщерята я кажи какво ти беше?

-Вай, бай Цвятко, като знайш че имаш зет да я пази, добре е работата. Пък и Никола е го на, мъж бая е, левент. Не е някой много див или много кротък. Таман е, таман. Пък мойта дъщеря, тя като напраех сватбата и вика, тате, ако не ме беше дал щях да избягам. Тъй са сега младите, обичат ли са зимат са и не мож ги спря. То дето по пари ще се женят, на тъз мода май и мина времето.

-Рамадане, като няма пари…

-Абе, остай ти таз работа че няма пари. То всичкото реве, няма туй, няма онуй, ама цигари пушат, бира пият. Ей на, оня ден в града ходих, то кафене празно няма. Няма бе. Тука наще каквито са малки, там два пъти повече и всичкото пълно. После въри ми разправяй, че нямало пари. Нас на село ни остави. Тука ако няма какво да правим… Остай сега таз работа…

-Какво стана с Хаджи Исмаил? Чувам, неска ми каза Васил Делибалта, че уж щели да го изписват?

-Той, Делибалта само да приказва може… Няма още да го изписват, иска доктора да го държат още два-три дена, че нещо накуцвал, пък и с очите ни бил добре. Ще я гледаме. Ама иначе е бодър, приказва му се, не му се седи на едно място. Викам, наборе спри се бе, ама той се едно вързан държат двайсе години.

-Ее, малко ли е два месеца, все на легло. Ще се оправи той. Поне аз като го гледам на толкоз години и нищо му няма, че и тебе, сякаш имам кураж.

-Туй да са ти кахърите на тоз ред, бай Цвятко. Другата на гърба дето е, нея да я изорем.

Леина стигна селото. Вълкодава беше почти грохнал. Тежкото и едро почти колкото кон животно, едвам стъпваше по още неизстиналия асфалт. Девойката обаче не можеше да чака. Тя трябваше веднага да свърши това, за което е дошла. Сети се къде може да арендаторите. В кръчмата! Тя хукна с все сили нататък. Не виждаше, не чуваше, дори не усещаше, че беше доста тъмно, а лампите още не бяха светнали. Бягаше наизуст. Още малко… Още малко и щеше да стигне.

Когато отвори вратата на кръчмата, я лъхна острата миризма на алкохол, цигари и готвено. Тя се опита да се провре през тълпата, но не можеше. Беше толкова пълно навсякъде. Направи последен опит. След като не успя да се размине с двама дебели работници от строежите, Леина се изправи и изкрещя с пълно гърло:

-Нивите на Папаз дере горят!!!!

Шумотевицата, която бъзкаше ахармонично в салона изведнъж като че ли замлъкна, все едно беше изключена от електричеството. Рамадан и Никола веднага се обърнаха.

-Не ме гледайте, до гората нивите горят, житото гори…!!!!

Никола и Рамадан, веднага се стрелнаха като вълкодави през препълнената кръчма. Те трябваше да направят каквото могат, за да спасят най-ценното за селото. Хлябът. Съобщението беше предадено. Леина се изгуби сред тълпата…