- Защо? - попита ме колежката.

        - Ами... - погледнах нагоре и хванах главата си с ръце – ами... а..а... Аз съм на 20... Страхувам се да не ме анатемоса...

***
 

          Колежката отново се усмихна и ме успокои. Малко по-късно непознатата ни спътница се върна в купето и отвори чантата си. Извади цял куп лакомства и започна да се храни. Разговорът започна да се води на тема, касаеща съквартирантите и споделената храна. За четири години в гимназията, аз имах съквартирант само една година, а за двете си години в университета, поучен от печалния си опит в средношколието, избегнах мисълта за общежитие. Следователно, можех единствено да мълча и да слушам разговора. Би било лъжа ако кажа, че се съгласих с твърденията на двете момичета. И двете говориха с желание за съжителство, което наподобява комунален начин на живот, заклеймявайки съквартирантите си, които са се стремели към индивидуализъм и не са споделяли храната си с никого. По този начин те забравяха кои са принципите на съвременното свободомислие (не на античната демокpация), а именно – свободата на личността. Не виждам причина да се вербуват тези, които не обичат да споделят. Човешките нрави са повече от самите хора. Всеки човек притежава добродетели и недостатъци, които друг не притежава. Всеки човек притежава начин на мислене, който се различава коренно от мирогледа на останалите хора. Именно тази палитра от разнообразни краски, този букет от различия, прави човешката цивилизация такава голяма загадка. Не бива да забравяме, че не е задължително мнението на мнозинството да бъде по-удачното решение. Не бива да забравяме,че личностното развитие е това, което най-угодно за целия свят. Колкото повече мирогледи съществуват и колкото повече различия съществуват, толкова повече хората ще си заинтересуват към това да се обединят в една обща цел, а именно – да намерят пътя към себе, избирайки тази посока, която им се нрави най-много.

          Що се касае за разговорът между двете студентки, той прекъсна изненадващо, след като моята колежка получи телефонно обаждане. След интересът, който получих, слушайки техните твърдения и доказателства, реших да осъществя контакт с непозната дама. Не мога да не изкажа удивление от факта, че разговаряйки с мен, тя съвсем не беше крайна, и избягваше да води спорове върху проблематиката, която беше засегната по-рано. Тя започна да говори за проблеми от чисто битов характер, а най-странната тема, която подхвана, беше зодиакът... След като споделих, че аз съм зодия близнаци, в нея се промъкна едва сдържан гняв. Причините за това ще останат тайна завинаги, понеже аз надали ще срещна тази дама отново. Може би понеже в съзнанието на мнозина съществува схващането, че във всеки, роден между 21.05 и 22.06, съществуват 30 лица, които се борят за надмощие, ние, близнаците, не сме особено харесвани, ако това, разбира се е от някакво значение. Във всеки един човек съществува съмнение върху множество въпроси, което малко или много, ни прави различно еднакви. Във всеки един от нас има по още няколко лица, които понякога вземат връх. Обикновено хората наричат тези лица „чувства“ и в този ред на мисли, ние трябва да запазим колкото се може повече от нашите чувства, защото именно разнообразието, правото на избор, ни прави истински свободни. Ако ние сляпо следваме догмите, сме обречени да повтаряме едни и същи грешки цял живот, а крайностите, както и средата между двете крайности, са нещо, което ни възпира. Единствено този, който умее да лавира може да се нарече истински свободен, а единствено истински свободният, може да се докосне до истинското блаженство.

          По същия начин, беседвайки върху зодиака и спецификите на всяка зодия, със съперница, която беше доста по веща от мен в тази област, аз забелязах, че след броени мигове влакът щеше да спре на гарата, до която пътувах. Бързо наметнах сивото си овехтяло горнище върху раменете и грабнах раницата си. Пожелах приятен ден на двете дами и им пожелах приятно прекарване на рождените им дни, след което се запътих към изхода. След като влакът спря, аз слязох и се тръгнах към автомобила си. След едно мъчително двадесет и пет минутно шофиране по път, който се намира в ремонт, вече месеци наред, аз се прибрах у дома, в обикновеното сиво ежедневие. Имаше един единствен начин, чрез който да превърна сивотата в нещо стойностно, а именно – да отворя книжка.

09.10.2017г.