От няколко дни не си намираше място! А подхванеше ли да помага на майка си, все не го правеше добре. Но пропускаше покрай ушите си всичко, защото мислеше само за него! Къде ли се бавеше? Нали обеща непременно да дойде отново. То, наистина, при него времето бе нещо относително и даже излишно. Но все пак лятото свършваше, а все го нямаше. Започна да се ядосва! Толкова много неща искаше да му разкаже. Да го пита! И толкова и липсваха неговите разкази, внимателният му поглед, гласа му, когато разказваше.
И точно, когато вече се чудеше дали да не го намрази, видя познатата фигура да се задава. Беше си все същият. Можеше да го опише със затворени очи - походката, дрехите, всяка година все по-избелели. Не се сдържа и се затича да го пресрещне, без да обръща внимание на майка си.
Когато я видя, Скитникът се спря и се залюбува. Помнеше я като малко разплакано момиче, а вече срещу него летеше една красива чайка. Тя се спря пред него запъхтяна. Черните и коси бяха безразборно разпиляни по раменет ...