От няколко дни не си намираше място! А подхванеше ли да помага на майка си, все не го правеше добре. Но пропускаше покрай ушите си всичко, защото мислеше само за него! Къде ли се бавеше? Нали обеща непременно да дойде отново. То, наистина, при него времето бе нещо относително и даже излишно. Но все пак лятото свършваше, а все го нямаше. Започна да се ядосва! Толкова много неща искаше да му разкаже. Да го пита! И толкова и липсваха неговите разкази, внимателният му поглед, гласа му, когато разказваше. И точно, когато вече се чудеше дали да не го намрази, видя познатата фигура да се задава. Беше си все същият. Можеше да го опише със затворени очи - походката, дрехите, всяка година все по-избелели. Не се сдържа и се затича да го пресрещне, без да обръща внимание на майка си. Когато я видя, Скитникът се спря и се залюбува. Помнеше я като малко разплакано момиче, а вече срещу него летеше една красива чайка. Тя се спря пред него запъхтяна. Черните и коси бяха безразборно разпиляни по раменете. Прекрачи оставената на земята торба и пристъпи към нея.
- Къде се загуби? Знаеш ли от колко време те чакам? - изстреля на пресекулки тя, мъчейки се да си успокои дъха. - Идвах насам, както ти бях обещал. Но когато човек е щастлив, няма за къде да бърза! - Ела с мен! - задърпа го тя за ръката. - Знаеш ли за колко неща има да ти разправям? Знаеше накъде го води. Имаха си любимо място да си бъбрят. Преди години бе видял сред храстите едно малко момиче да плаче за баща си. Постепенно двамата приеха мястото като своя стая с прозорец към морето. Затова и всеки път, преди да се разделят, той изваждаше своя нож и подрязваше клоните наоколо. Така, като че ли подготвяше стаята за следващата им среща. А и толкова години се скиташе по света, че вече не можеше да търпи нещо между себе си и звездите. Свали якето си и го постла на земята. - Сядай! Да не е на земята, че може да настинеш! Е, ето, ме! Разправяй! Толкова си пораснала! Вече си истинска жена! Заслуша се в думите и се любуваше на все още развълнуваните и рамене и пламналите очи, докато разправяше за някакво момче. По едно време се сепна. - Ама ти не ме слушаш! - усети ръката й в своята. - Как? Нали ми разправи къде си го видяла за първи път! Даже и името му мога да повторя! - тук вече определено лъжеше, но се надяваше, да не го попита. - Хванах те! Излъга! - чу веселия и смях. - Аз те питах за друго! - Че за какво? - смути се той. - Питах, дали ми носиш подарък! - Е, да! Извинявай! Трябваше веднага да ти го дам, но ти толкова бързаше! Скитникът извади от джоба си малка фигурка. Момичето я взе внимателно и я постави на дланта си. После поднесе ръката си пред лицето и започна да я разглежда изненадана. - Коя е тя? Някаква фея ли? - Не! Русалка! - Русалка? Много е нежна! Кога я направи? - Малко преди да дойда насам. Харесва ли ти? - Много! Знаеш ли? - изчерви се леко тя. - Даже преди няколко месеца си мечтаех да се превърна в русалка. - Заради него ли? За да можеш да го омагьосаш? - дяволито я погледна в очите. - Уф, какъв си! - закачливо се нацупи момичето. - Не може да се скрие нещо от теб. Аз просто така! - Не може да ме излъжеш! - засмя се Скитникът. - Толкова съм видял, че веднага познавам, за какво мислиш. Искаш да го плениш и да бъде само твой, нали? Искаше да продължи да се шегува, но почувства някаква промяна у нея. Изведнъж видя онова нейно изражение на лицето, както по време на първата им среща. Беше се замислила и се изплаши. - Какво стана? Обидих ли те с нещо? - Не! Просто не само заради това. - А заради какво още? - Откакто татко не се върна, мама нощем само плаче. - погледна го в очите. - Аз не искам да плача. Искам да съм щастлива. Веднъж една циганка ми каза, че на този свят никой не е виждал плачеща русалка! Скитникът се умълча. Изгледа я странно и се загледа във вълните. После отново се взря в очите си и попита: - Ти вярваш ли ми? - Разбира се! - изненада се Момичето. - Защо попита? - Защо тогава ми е казала така? - Но те е излъгала, че човек не е виждал техния плач. Русалките са много горди. Понякога ронят сълзи на брега, но и тогава никой не може да ги види. - Защо? - По това време на нощта хората спят или се обичат! Или пък се скриват дълбоко под вълните и там плачат. Тогава техните приятелки, мидите, внимателно скриват всяка сълза в черупките си. И там сълзите на русалките се превръщат в перли. - Скитнико, ти толкова можеш, толкова си видял! Моля те, научи ме как да видя плачеща русалка. Искам да съм единствената на земята! Моля те! - Не! Няма да го направя, дори и да знаех! Защото това ще ти донесе нещастие. Но ще ти пожелая някоя русалка да те докосне! - Защо? Че аз не съм момче! Те си мечтаят да ги прегръщат. - Не! Не е така! Ти не знаеш, че когато една русалка позволи да я докоснеш, тя те дарява с безкрайно много падащи звезди! Затова - докосни русалка! |
© Морякът Todos los derechos reservados