Друг път

,,Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му'', бе казал някога някой. Замислих се върху тези думи и ме побиха тръпки. Мисълта, че това може да се окаже вярно, ми докара главоболие и ме принуди да седна и да напиша тези редове. Погледната през призмата на голяма част от нашите сънародници, ми звучи някак зловеща тази сентенция. Усещам нещо нечистоплътно, гнило, миризливо и все по-засилващо се. То се носи във въздуха и постепенно ни обгръща в своята невидима, но воняща пелена. Не я ли надушвате?

Вчера на гарата в средноголям български град видях човек, който е постигнал мечтата си. Мъж, на около 35-40 години стоеше до своето 20 годишно Ауди и нежно забърсваше невидими прашинки от предния капак. След като приключи с тази операция, той бавно се отдалечи на метър-два от колата и я заоглежда. Заобиколи я отвсякъде, подпря се на калника и бавно запали цигара. Начинът, по който този човек извърши всичко това, ме разтърси. В действията му, в движенията му се забелязваше такава гордост, такова задоволство и достолепие, каквото и Айфел не е изпитвал, гледайки своето творение, нито Айнщайн, Нютон, Менделеев, Бетовен или който и да било велик изобретател, откривател, учен и т.н. Този човек беше постигнал мечтата си. Мечта, състояша се от тон старо желязо и стерео уредба. На свой ред запалих цигара и изпитах нужда от малко кафяво питие с три бучки лед.

След като задоволих физиологичните си потребности от никотин и алкохол, си дадох сметка, че това, което видях, не е единичен случай, че това всъщност е ежедневието на огромна част от нашите съграждани. Това ми даде отговор на някои въпроси, от рода на ,,защо София не е поне Прага'', ,,защо нямаме музиканти, пробили в MTV'', ,,защо безразборно унищожаваме природата си'', ,,защо умираме безсмислено'' и някой други, които са от по-лично естество.

Въпросът, чиито отговор не получих, е , ДОКОГА?''. Докога мечтите ни ще се побират в 64 квадрата застроена площ и пазарска количка? Докога ще смятаме, че светът ни е длъжен и понеже ни си връща дълга, ние ще ограничаваме кръгозора си в рамките на три пресечки и група познати с аудита? Докога ще продължаваме да поверяваме съдбите си на една малка група мъже и жени с по-нови аудита и физиономии на бегълци от психодиспансер?

Кажете! Ще ми кажете, ама друг път.