Бабата на Славин почина сутринта. Макар че всички го очакваха, някак си твърде изненадващо умря. Славин беше забелязал, че винаги преди да почине някой, сякаш се пооправяше и тъкмо се вдигнаше от леглото, но, уви, само за няколко часа състоянието му се влошаваше, след което издъхваше. Той беше до нея, може би не чак толкоз от мъка към нея, защото не бяха кой знае колко близки, от колкото от уважение, а и известна доза, за да покаже мъжество и това, че е пораснал. Имаше плачове, дори припадъци, нещо съвсем обичайно и в реда на нещата, не защото се правеха по задължение, но някак човек инстинктивно тъжи в подобни моменти и окото знае, че се плаче. Вечерта вече падаше. Духна лек, но студен ветрец, а по-късно заваля. Времето стана влажно и някак сковано. Славин живееше на пет минути път от дома на починалата си баба. Бързайки да отиде там забрави да си вземе чадъра, а и не му се връщаше обратно. Пристигна целият вир-вода. Баща му също беше там и малко му се скара, че не си е взел чадъра. Мъртвата баба беше в отсрещната стая. Беше поставена по средата на стаята върху два дюшека, покрита цялата с бял чаршаф, а около нея си говореха по старите жени от родата, дошли да пазят мъртвеца по една стара традиция. В стаята, където беше Славин, бяха всички мъже и някои младежи. Обстановката не беше никак потискаща, даже в подобни вечери има много смях, разказване на стари истории. Един от братовчедите, доста смешен и малко чалнат в главата, говореше на свой ред и разсмиваше околните. - И така, веднъж, нали знаете лудата леля Лили, тя една такава, постоянно, има няма, ще те пита за стотинки, ама не директно ( и тя уж луда, ама тактична- има някаква логика в тази лудост). Отишла при дядо ми. Той я усетил и вика „сега ще те оправя“. Тя на свой ред започнала да го разпитва по обичай- „Дядо Митко как си, ъхъ,ъхъ,ъхъ?“. След всяка втора дума се кикотела. „Добре съм, добре Лили! Кажи какво искаш“- отговорил той. „ Ъхъ, ъхъ, да ми дадеш 20 стотинки да си купя семки“- се кикотеше отново лудата Лили. Той извадил кесията и като започнал да търси в нея, ама той, такъв, по-бавно, а тя Лили си чакала дажбата. Изведнъж извадил някаква паричка, погледнал Лили и с усмивка й казал- „Нямам 20….имам 50 и бързо си сложил паричката в джоба и си тръгнал. Стаята рукна в неистов смях. Бащата на Славин вече се превиваше от болка в стомаха заради многото смях. Изведнъж се включи чичото на Славин. Той пък с турския език бил жестоко скаран и все правил гафове, заради които отнасяше множество подигравки. -Аз пък веднъж, нали ме знаете, че по турски съм спец, щях да си навлека бела на главата. Работим, ето с Тодор, у една туркиня. И аз, какво ме прихвана, взех да разговарям с нея на турски. Тръгнах добре! "Брех!"си викам- „ма, аз си го научих турския, бре“. Отвори се тема за сериалите, че ги гледала от интернет и ето тук сгафих жестоко. Вместо да й кажа „ артЪк булсаткомдА дА верИйолар оннАръ“ езикът ми се оплете и й казах- „ аттърЪк булсатткомдА дА верИйолар оннарЪ“ *. Още по-шумен смях настана в стаята, даже една от жените направи лека забележка, но и тя не издържа и се усмихна на веселия им смях. Дори ченетата на повечето се схванаха от многото смях. Чичо Дончо, разправяше за свои смешни случки, как на работа настанал малък пожар, но вместо да пусне крана, той го хванал от погрешната страна и го счупил и рукна силен поток вода, чак до тавана на завода. Така цяла нощ, будни си разправяха най-различни и смешни истории, после говориха за политика, за футбол и за какво ли не. Славинчо тихо наблюдаваше всичко това и усещаше някак едно приятно чувство да гъделичка сърцето му. В такива тъжни по принцип моменти, се усещаше една тайна, скрита радост, не че някой е починал, а че цялата рода се е събрала и си говорят и плачат заедно. Именно такава радост беше обхвана сърцето на Славин. Утрото вече пристигаше и всички, освен няколко жени и мъже, отидоха да поспят за няколко часа. Преди обед към 11 часа всички коли тръгнаха към гробищата. Когато бяха вдигнали ковчега се чуха неистови плачове и ридания. Самата ситуация може би не беше чак толкоз тъжна, но тези оплаквателни песни, тези изтънени гласове пронизваха сърцето на околните и щеш не щеш очите поне стават влажни. Преди да я погребат окончателно всички минаха да я видят за последен път. Поставиха ковчега на нужното място и млади, стари мъже започнаха да хвърлят пръст. Бащата на Славин се обърна леко с гръб, може би плачеше?! Славин се вгледа в лицето му внимателно. Ситни бразди по челото събираха потта на лицето му, гледаше ковчега и хвърляше пръст върху него, а Славин само го гледаше и така дълбоко беше запаметил тази картина в ума си. След като погребението свърши всеки се прибра. През нощта се разрази буря. Лилави светкавици раздираха и осветяваха в лилаво тъмните облаци и по прозорците монотонно шибаха капчици дъжд. Една мътна мисъл започна да мъчи взора на младото момче. Сън вече не го ловеше, а в другата стая баща му вече спеше с дълбоки вдишвания и издишвания, които се чуваха чак в стаята на Славин. Изправи се и се приближи до него. Отново се вгледа в лицето му и тази съща мисъл започна да го сграбчва от всякъде. Върна се в леглото и пред взора на неговия ум баща му бавно остаряваше. Още колко години 10, 15 години?! И той също ще застане така неподвижно и спокойно както сега. Отново ще се съберат всички заедно- те ще бъдат в едната стая, а той в другата. И ще се смеят, ще се чуват смешни истории, а когато дойде моментът и той ще започне да хвърля пръст по баща си. Дъждът ръмеше в нощната прохлад, а подгизналите вейки се подгъваха от нощния ветрец. Но всички тези мисли се насочваха и към чичо му, към лудата Лила и всеки присъствал днес. Но главното, което го притесняваше беше дали ще заплаче, дали ще му стане тъжно. Ами, ами ако не му стане тъжно, ако само очите му се овлажнят и така хвърляйки пръст върху баща си…?! Мислейки за това не заплака, а очите му само се овлажниха. А на вън….на вън дъждеца плачеше зарад него…