Слънцето изгря над разкопания пейзаж близо до язовира. Червеното му зарево покълна от водите и се издигна за да тържествува над новия ден. Камъшите в голямата си част бяха превити и се полюшваха по водната повърхност в едно с приливните вълнички.

    Къс овраг прокопан от течаща вода стигаше до дулото на ръждива дебелостенна тръба, под която имаше дупка. Диаметърът и не бе по голям от три метра, а дълбочината ѝ метър и половина. Това място никак не би представлявало внимание, ако не беше към края на март и дупката не беше пълна с вода и риба. Помпите цяла вечер помпеха водата от изкопната площадка, която се намираше ниско под нивото на язовира. Таймерът  ги  включваше за два часа работа и после изключваше за още толкова.През деня почиваха. Водата течеше през ръждивата тръба и мощната и струя беше изкопала дупката. Преливайки от окопа водната маса се трансформираше в тесен поток, който се стичаше сто метра по-надолу в язовира.

    Беше времето в което рибите си хвърляха хайвера и търсеха плитчини да освободят коремите си.Каква беше причината да се запромъкват нагоре по вадата и да се заклещят в ямата, това само природата знаеше.

   Нямаше да бъде също толкова  чудно, ако сутринта Славейко багериста, не посрещна редовната смяна с един прищипан от дясната му ръка за хрилете шаран.

    - Ей Славейко, какъв е този шаран в ръцете ти. Да не си висял тука цяла вечер за риба? – подпитаха го учудени те.

     Главите им бяха пълни с махмурлук и още не можеха да абсорбират това което виждат. 

  - Какво ще кажете а? – победоносно се изпъчи Славейко - Оставям този и отивам за другия.

    - Какъв друг? Къде ги ловиш тия пущини?

    - Отатък на помпеното. Елате с мен да ви покажа.

    Група от ентусиасти решиха да пропуснат сутрешното кафе. Изчакаха багериста да остави рибата във фургона и тръгнаха  след него.

    Славейко беше слабичък, да не се каже кльощав. Беше нахлузил гумени ботуши на краката, чийто край стигаха коленете му и беше втъкнал сивите дочени работни панталони в тях. На гърбът си носеше работната си ватенка, която отстрани погледнато, стоеше като на закачена на закачалка в нечий гардероб. На главата му бе нахлузена плетена шапка изпод която се подаваше сплъстената му чорлава коса. Вървеше бързо и енергично, тъй че някои от по- старите не можеха да го догонят.

    - Айде побързайте бре, че от селото дойдоха! Ще изловят рибата.-викна Славейко

    - Как така ще я изловят? Кой? - питаха работниците

  - Как кой, не ги ли виждате, ей къде спряха „Жигулито” горе на буната, дойдоха по черният път. А,а,а ето и срекме извадиха от багажника.

   На петстотин метра пред тях се виждаше спреният автомобил и двама души, се въртяха около отвореният му багажник. Като ги наближиха някой се обади:

    - Този го познавам. Туй е Ванковото Пете! От селото са.

    - Ей чакайте бре, къде с това срекме? – викна им Славейко

    - Където и вие, как къде?- отвърна единият, който държеше в едната си ръка мрежата и с другата затваряше багажника на колата.

   - Дупката първи я видях, ще има да вземате. Ще ме оставите да вляза първо аз, пък после вие каквото искате правете.

    Тия двамата не възразиха. Останаха си до колата докато не дойдоха всички. Събраха се към седем осем души и се наредиха по ръба на окопа.

    - Брей! – зацъкаха с език едни

    - Ама  чудо ! – не скриваха възторга си други

     Ямата беше пълна с вода и в нея се виждаха как плуват около стотина риби, предимно каракуди и червеноперки. Локвата беше почерняла от гърбовете им.

   Най се открояваше обаче силуета на големият шаран който плуваше измежду тях обикаляйки ямата в кръг, като тежка подводница.

    - За него влизам . – викна Славейко и взе да се съблича

    - Славейко ами първият как го хвана та остана сух?- подбутнаха го работниците.

   - А оня беше ей там в плитката локва, близо до брега. Пляскаше горкият да се докопа до водата ама не можа.

     Багериста взе да се съблича. Енергично свали ватенката, фанелата под нея и потника. Свали ботушите и изхлузи дочените панталони. После се обу отново и останал само по долни гащета. Потреперващ нагази в студената вода и така до кръста. Рибите се дръпнаха уплашено и замятаха енергично с опашките си. Големият шаран направи една обиколка и се притаи на песъчливото дъно. Славейко го приближи и се стрелна към него с котешка пъргавина. Потъна във водата целия, но това беше за кратко. Появи се  с държащ в ръцете шаран  и предизвика бурните овации на колегите си, които с огромен интерес наблюдаваха случващото се. Гушнал шарана като бебе до гърдите си с едната ръка, а с другата държейки го за хрилете, героят излизаше победоносно.

    - Браво Славейко, браво! - подвикваха останалите – Сигурно ще има към три кила. Кака Тинка ще се облажи.

      - А сега който иска може да влиза.- отвърна им той и нежно постави рибата на земята. Избърса се с опакото на ватенката и се заоблича.

     Колегите му се поблазниха но никой не пожела да влезе в студената вода. Оттеглиха се с настроение към началото на новият работен ден. Ония двамата от селото това и чакаха. Разгърнаха се със срекмето и започнаха да пълнят чувала.