Консултирах се с Лу кога е най – удобното време да започна, главата ме болеше от безкрайните варианти, подходи, думи и жестове. Поставих се в няколко роли, проиграх няколко варианта – нищо не пасваше в ситуацията. Всъщност основният метод в такива случаи беше не пряката атака с някаква си моя реалност, ами просто оставяш пациентът да си говори и много внимателно го направляваш в нужната посока ... нужната .. ? ... нямах някаква посока, идеята за сега бе просто да си станем приятелчета.

      В указания момент изчистих съзнанието си от реалността, премених се като смешен пират и почуках. Малко се спъвах в сабята и левият ми мустак се нуждаеше от постоянно дозалепване, ама ... хм .. току що ми щукна, че това е блестяща идея, давайки ми шанс свободно да импровизирам. Отвътре се чу слаб шум, тишина, топуркане , тишина и ... ‘Кой е .. Лу .. Бо .. Носиш ли ми нещо ?’. Приех го за ‘Да’ и вече съм вътре.

      Тя беше облекла огромен раздърпан плетен пуловер, къси панталонки, вълнени чорапки, беше застанала до огромното огледало, наоколо се виждаха натрупани дрешки. Погледът й беше неразбиращ и любопитен ... беше прекрасна. Учтиво размахах шапката с пера както се прави по филмите, с труд одържайки подноса с другата ръка:

     - Ваше Високоблагородие, моля благоволете да опитате от моите страхотно вкусни виенски кифлички, обсипани със сладък звезден прах и грижливо приготвени на лунни лъчи. Лудият ни капитан ме изпрати за да изрази своите благопожелания към прекрасната Принцеса, изволяваща да пътува с нас към приказните страни ..

      Поклоних се още веднъж пред втрещената принцеса, после тракайки с високите си ботуши направих някаолко крачки, застанах на коляно, снех шапката и с дълбоко преклонена глава протегнах подноса, пълен с лакомства и малка чашка плодов сок. Представих си колко беше изумена, та изчаках в тази поза няколко минути – бяха решаващите. Най накрая тя се приближи на два метра и запита

     -Ти от коя приказка си?

     - От приказката на приказките, тази, която никога не свършва , моя Принцесо!

     - Обичам приказките – каза тя неуверено – към коя приказна страна пътуваме?

     - О, приказните страни заобикалят целия наш плосък свят . На север са тези за Дядо Коледа и белите мечки, на юг са тези за великите изследователи и черно белите пингвини, на запад ... всъщност приказните страни се намират във всички посоки, някъде зад девет планини и морета в десета и се достигат по приказни пътища, които ги няма на картите ...

      Тя коленичи очудено до мен, взе си кифличка и несъзнателно я захапа. Най после свалих подноса, нахлупих шапката си и започнах да ръкомахам като Маруф, в момента, когато убеждава тълпата да си купи от несъществуващия керван килими, изискани тъкани и  всичко друго което те споменаваха, с неговите думи и обещания ...'Много! Има от всичко по много! Керванът идва! ..'

     - Чудесата стават и някъде около нас, в съседния замък, в пустинята, в гората ...

     - Ти знаеш ли приказката за Хензел и Гретел в гората?

     - О, да, да! . Чакай малко ...

      Махнах шапката и сабята, залепих си отново левия мустак и се отправих към камарата играчки. Избрах десеттина, големи и малки, взех една фея с крилца и едно момченце, събрах доста съдинки от ‘кухнята на Барби’ и ........... се пльоснах на пода по корем. Извадих си от джоба една мека червена топка за нос, сложих я на мястото й и започнах:

     - Имало едно време братче и сестриче, деца на беден дървар – хванах куклите и започнах театъра. Накарах ги да ходят, да се съберат, да седнат и да поплачат, едновременно ги ограждах с други предмети, давайки им имена – къща, дървета, неми горски животни, свидетели на трагедията им ..

     - Да , да, знам – тя въодушевено грабна други кукли и се включи в представлението.

      И двамата бяхме пльоснати на пода, единствено ни разделяше театърът на приказните действия, вече задължително в сюблимните моменти се споглеждахме, търсейки и съвместно преживявайки перипетиите на двете дечица. Вече открито тя ми се усмихваше на поредния неуспешен опит да си залепя мустака. Когато стигнахме до лошата вещица, тя изтича и донесе още персонажи от купчинката с кукли ... Достигнахме хепиенда и помълчахме известно време вперили погледи един във друг. Оставих я в безмълното очакване на нещо друго, залепих мустака театрално за последен път и застана до вратата:

     - Много се радвам моя Принцесо, че харесахте сладките ... както и нашето пътуване към приказната страна ... Ако благоволите утре ще ви доведа Пинокио ... -  прочетох категоричен отказ в очите й .. – Ааа, всъщност ще съпроводим Маруф Обущаря и четиридесетте разбойника ... имаме 1001 нощ .. Искрено се надявам се Вие да бъдете Шехерезада ...

      Вече бях печен и изящно размахах шапката си в прощален реверанс готов да изляза. Неочаквано тя се разсмя, приближи към мен, огледа ме внимателно, ощипа ме силно по бедрото и ме ръгна яко с лакът в ребрата:

     - Вие мъжете сте странни същества ... Искам 1002 приказки ...