Консултирах се с Лу кога е най – удобното време да започна, главата ме болеше от безкрайните варианти, подходи, думи и жестове. Поставих се в няколко роли, проиграх няколко варианта – нищо не пасваше в ситуацията. Всъщност основният метод в такива случаи беше не пряката атака с някаква си моя реалност, ами просто оставяш пациентът да си говори и много внимателно го направляваш в нужната посока ... нужната .. ? ... нямах някаква посока, идеята за сега бе просто да си станем приятелчета.
В указания момент изчистих съзнанието си от реалността, премених се като смешен пират и почуках. Малко се спъвах в сабята и левият ми мустак се нуждаеше от постоянно дозалепване, ама ... хм .. току що ми щукна, че това е блестяща идея, давайки ми шанс свободно да импровизирам. Отвътре се чу слаб шум, тишина, топуркане , тишина и ... ‘Кой е .. Лу .. Бо .. Носиш ли ми нещо ?’. Приех го за ‘Да’ и вече съм вътре.
Тя беше облекла огромен раздърпан плетен пуловер, къси панталонки, вълнени чорапки, беше застана ...