(На Ели от Дедо по случай един неин ден в годината)
Бях малък. Много малък. Някъде в детската градина. Беше сутринта след закуска. Седяхме на малки столчета в полукръг. Госпожата бе застанала по средата и ни четеше приказки. В тях ставаше дума за всякакви там истории. Имаше страшни неща, имаше вълшебства, имаше и вълшебници. Не бях от послушковците и до ден днешен съм си такъв. Но онази сутрин както никога се заслушах в приказката. Разказваше се за някакво момиченце. То страдаше от мащехата си, която му причиняваше много злини... Бяхме подредени по азбучен ред и в дъга. Срещу мен стоеше едно момиче. Не разбирах много от думичките казани от госпожата. Но за нещата, които ми бяха понятни… за тях затварях очи. Поемах въздух задържах го, опитвайки си да си ги представям. По този начин виждах по детски нещата като случка, събитие или като описания за местата, в които се развиваше самото действие.
Не знам как се получи. Стана си ей така от самосебеси. Единия път щом отворих очи някак си ми се пристори, как момичето стоящо срещу мен много прилича на онова момиченце от приказката. Може би тогава се прехласнах по нея. Не, не, не! Не по героинята от приказката нея я съжалявах. И тя ми стана мила и много симпатична. Захласнал се бях по момиченцето от детската градина.
Еее… тогава бях много малък, за да кажа, че съм се бил влюбен. Но то пък знае ли се на каква възраст за пръв или последен път може да му се случи това на човек, я?
Спомням си сякаш е сега!
Много ми се прииска да станем приятели. И то големи приятели. Толкова големи приятели, че както каките и батковците да се разхождаме в парка. Но не само до люлките, ами и по алеите... А! И да се държим за ръка.
Поривът наистина бе много силен.
Така или иначе и двете момиченца… И това от градината… И героинята от приказката не ми излизаха от главата - може би цял месец. Но пък всяко едно от тях си имаше място в мен като детска визия и емоция.
Градината беше целодневна и на обяд спяхме там.
В началото на следващия месец след въпросния момент на прехласване имахме някакво сутрешно занятие по план. Госпожата пак ни нареди в обичайния полукръг. Започна да ни показва картинки от същата онази приказка и да ни задава въпроси. Сърцето ми заби буйно. В един момент тя попита, кой може да направи свободен преразказ по картинките. Изведнъж усетих как „Нещо” от дъното на тупкащия мускул в моите гърдите сякаш изхвръкна на горе към главата ми. Стигна до гърлото и заседна там. Тогава не разбрах какво точно бе това „Нещо” но то определено напираше ли напираше. И съвсем сериозно си искаше да излезе от някъде като реч и слова. Толкова ми беше притеснено от това „Нещо” че дори не посмях да изрека на глас изискваната за такива случаи молба:
„Може ли госпожо? Аз искам!”
Може би за това само вдигнах ръка. Но то си бе ей така съвсем импулсивно. Сякаш сила някаква друга го направи. Чак сам се стреснах от неконтролируемото си действие. И не за друго - не ме биваше много в разказването. Даже никак. Обикновено в такива ситуации не ми достигаха думичките, с които исках да изкажа мислите и емоциите си. И тогава от гърлото ми излизаше едно смешно и продължително „Ъъъъъъъъ”.
Аз това си го знаех.
Но някак си отвътре ме напираше да разказвам. Или по-скоро да споделям някому нещо. Искаше ми се да се освободя от картините и вълненията бушуващи в главата ми вече цял месец.
Госпожата си ме познаваше що за ъ - ъкащ разказвач съм. За това и след като ме видя, че съм вдигнал ръка в началото ме пропусна и нервно се заоглежда за друг по-благонадежден в изразяването. Оказа се обаче, че не само аз съм имал затруднения с разбирането на съдържанието от текста. Други кандидати да разказват така и нямаше. Дори прехвалените и толерирани умници-отличници като Мариела, Тихомир и Звездалина гледаха разсеяно в страни.
Госпожата просто нямаше избор и ми позволи аз да го направя.
Така създалата се ситуация и това че точно аз съм посочен още повече ме стресира. И за да не се откажа първо притворих очи а после ги отворих широко и вперих поглед в момичето срещу мен. Случи се нещо много интересно. Лицето й започна да преминава от нейния реален образ в онзи, който аз си представях за момиченцето от приказката и обратно.
Стоях хипнотизирано вгледан напред – но онова „Нещо” идващо то към сърцето ми ме подтикна…
Иии… Заразказвах.
Думите ми извираха от гърлото като извор на планинска река. А най-учудващо дори за мен е че не се запецнах нито веднъж. Дори не знам как и какво точно съм разказвал. Но всичко, което казах ми мина пред очите. Ахаа! И нито веднъж не се чу моето прословуто „Ъъъъъъ”.
Свърших и си седнах.
Може би съм звучал или говорил много емоционално. Може би дори цветно - ако може така да се каже. Като сега си спомням как госпожата ме погледна възучудено и даже най неочаквано за ме похвали. Дори като отидохме на обяд лично ми донесе най-голямото парче от десерта. После се поинтересува дали специално не съм репетирал с някой преразказ по картинка. Попита още дали някой някога ме е учил на това.
Не и отговорих защото и аз не знаех, как го направих пък и не разбирах какво е това да репетираш преразказ.
След обяд, както си му бе реда отидохме да спим следобеден сън. Уморен от напрежението съм заспал веднага.
Засънувах!
И много добре знаех, че сънувам защото никога до сега не се бях виждал от страни! Какво, какво сънувах - разбира се приказката. А там в съня ми имаше една вълшебница…
Да, да, да…
Същата онази от картинките на госпожата… С лилавата шапка - тип конус с лентички на върха… Та най неочаквано за мен Вълшебницата ме докосна по главата с пръчицата надарявайки ме със способността да се смалявам и да влизам в душите не хората. Но не само това… Надари ме и с възможността да ги виждам, как изглеждат от вътре.
Да! Да! Да!
Еее.. То ясно! Аз веднага се възползвах от новите си възможности.
И побързах още преди да вляза в душите на мама татко, кака или батко… Реших да вляза в душата на момиченцето от детската градина, по което се бях прехласнал.
Това ми беше първата душа в която влязох. Да ама там беше тъмно, гладко и лигаво. Имаше разни лица и образи в нея. Бяха като вписани в някаква тъмна полирана като мрамор материя. Навсякъде бе влажно и неприятно.
Зачудих се!
Как така - такова красиво на вид момиче може да има толкова лигава и тъмна душа? На едно място видях и моето лице вписано в тъмната прозрачна материя. Беше изкривено като карикатура. По скоро приличаше на палячо или смешник. И най – интересно ми стана, как бе поставено на едно много лошо място. Личеше ми как е сложено небрежно. Че и дори под или след образа на някакво мърляво махленско коте.
Това ме засегна много.
Понечих да стигна до образа си и да се опитам да го преместя поне до този на Тихомир отличника - но уви! Подхлъзнах се и паднах в онази лигавата течност, която се лееше навред. От падането целия се намокрих в тая лигавщина и даже си натъртих ръката. А точно когато потърсих с поглед някой за съчувствие душата на момиченцето започна да ми се смее на глас, грозно и ехидно. Но изведнъж някак си чух смеха й и на живо.
И много се стреснах!
Знаех си че сънувам. Но знам че много исках това унижение в съня ми да свърши и с много мъка отворих очи.
Огледах се.
Всъщност бях паднал от креватчето си. Наистина целия бях мокър и лежах на пода върху едната си ръка. Може би преди това съм бълнувал нещо, защото децата се бяха струпали около мен и ми се смееха. Момиченцето в чиято душа бях влязъл в съня си също стоеше близо до мен. И то се смееше… Даже на глас. И ми се подиграваше, че съм се напикал, защото чаршафчето ми било мокро. Стана ми и обидно и мъчно. Направо ми идеше да умра от срам.
Тогава отнякъде дойде едната от възпитателките.
Аз не я харесвах защото беше грозна и много строга. Тя обаче се надвеси над мен и помогна ми да полегна на креватчето. Погали ме нежно и нахока децата, които ми се смееха. Скара им се точно така както тя си го правеше винаги. Каза им, че няма как да съм се напикал, защото гащите ми са сухи. Обясни как това е пот, защото може би съм сънувал кошмари. Не е знаех какво значи думата „Кошмари”, но изведнъж сякаш лицето на госпожата се промени. И от грозна ми се стори, как се превръща в много симпатична. Още съм признателен на тази жена за това което стори тогава. Случката бе голямо преживяване за мен.
Тогава за пръв път разбрах, че не всеки, който е красив, симпатичен или ми харесва на външен вид е добър. И обратното, че не всеки невзрачен на вид човек е лош или посредствен. И още разбрах, как не всеки може да ми стане приятел, само защото на мен така ми се иска. Един човек или може и заслужава да ти е приятел, или не може и не заслужава да ти е такъв, както и ти на него разбира се.
Та в този ден се случи още нещо интересно. Нямам представа как стана, но аз наистина от тогава мога да влизам в душите на хората. Вглеждам се в човека да речем за минута. После си поемам въздух така както си представях картините от приказките и все едно се гмуркам в нещо.
И такааа...
По този начин разбрах, как всеки човек си има различна душа. И като големина! И като цвят! И като материал от който сякаш е изградена.
Има тъмни и студени като на момиченцето. Има топли. Има направо горещи души, които те изгарят. И размерите им са различни. Някой път още не съм се потопил, а то дъното на душата се вижда. Така е защото някой са много плитички и малки. Гледаш човек голям - цяла планина, пък душата му малка и дребна. И вътре няма място за почти никакви лица само на родителите децата и някой друг познат или роднина. Всичко друго окичено с образи на вещи. И като казах вещи се сещам… Има например души на колекционери на разни неща, в които образите от колекциите им са в пъти повече от колкото образите на хората.
Виждал съм например мъже, на които образите на колите стоят на по-видно място от това на децата и съпругите им. Виждал съм и жени, на които бижутата и обувките са на по-важно и видно място от тези на децата и роднините им.
Но има и много големи и широки души. Там си поемам въздух стигам до някъде и не мога да видя къде им е края, и изплувам за въздух. Втория път поемам въздух, а там от където съм минал преминавам 7- 8 пъти по-бързо и продължавам нататък. Не знам как става това със скоростта, но е така. За сега в една душа най-много съм стигал до три гмуркания, за да стигна до дъното й.
Еее… с едно изключение!
А има и много красиви души. От вън му гледаш физиономията грозновата. Или като го заговориш говори с теб доста строснато… Или пък пискливо все едно ти се кара. Но като влезеш в душата му… вътре е красота и подреденост. Направо сияе от всякъде. И защо е така не мога да кажа. Уж според някой и на книга всичко в човека трябва да бъде прекрасно, пък на живо сякаш не винаги е така.
И защо пък започнах да ви разказвам това за себе си?
Ах да бе.
Еееее…
Иизвинявам се нали ви казах, че не си падам по разказването. Да бе… друго по-важно исках аз да ви кажа, но май се отплеснах много в страни...
Та преди около две години, ей така както си се реех из нета се запознах с една жена. Беше харесала някакви мои клипове. Вплиташе ги в блогове и ги разпращаше на приятелите си. На пръв поглед нищо работа. Вземаш клипа от сайта с клиповете слагаш няколко снимчици около него драсваш ред - два и готово. И така от клип на клип взехме да си говорим за това онова. Но пък ми направи впечатление уж пуска простички на вид неща, пък хората много ги харесват. И защо ли е така? И се замислих над това и то не на шега.
Един ден си викам чакай да й надникна в душата на тази жена. Може пък нещо да разбера по въпроса. Поемам въздух - гмуркам се… Отварям очи, а там все едно си се гмурнал в някое от седемте рилски езера. Една прозрачност и само една чиста девинска вода до където ти стига погледа. И водата прозрачна, ама не е студена ами топла.
Плувам, плувам, плувам - няма го дъното.
Излизам да дишам. Пак се гмуркам и хем разстоянието дето съм го минал и го преминавам 7-8 пъти по–бързо, но дъното пак го няма. Само едни прозрачни водни стени и по тях лица на усмихнати хора.
Лица и усмивки ! Лица и усмивки - само това се вижда. По едно време гледам нещо като кристална стъклена стена с по–особен цвят! Викам си - аха ето го дъното. На третото гмуркане стигнах и до там. Пипнах онова особеното стъклото с ръка… Дъно, дъно… да, ама не! Онова нещо се разтвори и зад него… зад него пак душа. Чиста топла прозрачна и красива като обработен кристал. И няма дъно - няма и край, то било някаква междинна душевна врата. А след нея всичко е някак спокойно. Няма вълни, а повърхността е гладка, даже калинките могат да пият вода от нея.
Понеже не открих дъно викам си трябва да пробвам друго. И един път когато бяхме заедно на линия, реших да се гмурна, докато тя готвеше поздрав за някаква приятелка или приятел беше - не помня вече. Тогава разбрах защо хората й харесват нещата. Когато готви нещо за някого, тя първо поставя образа на този човек в душата си и чак после му подготвя поздрава. Може би за това има толкова много усмихнати лица вътре в нея.
Ехеееее!
Пък тогава да видите каква красота е вътре… да не ви говоря. Никога не съм предполагал, че добрите чувства и благородните безкористни желания могат да изглеждат така красиви, когато са потопени в кристалната душа на един слънчев човек. Пък ако са и осветени от родопското слънце… ммммм… красотата направо е незабравима. И е пленителна! И е неустоима.
И много интересно когато се вълнува за някого или иска да направи блога си така, че да се хареса на голяма част от приятелите й…Охооо… цялата й душа от вътре започва да грее. Е как така да грее ще попита някой? Ами така също както сияния в небето е. Само дето преобладаващия цвят на светлината тогава е в люляково. И е толкова красиво от проблясъците оттенъците и отраженията, че чак имаш чувството как вдишваш миризмата на цъфнал люляк рано сутрин по роса.
Така де ама всичкото което ви го разказвам тук направо не си е за вярване. И няма и как да ми повярвате. Ама аз си го знам това. Но пък си викам защо да не ви го разкажа я? Е има хора, които я познават има хора които само са чували за нея. И който пък иска да опита може да опита. Нека да разгледа блоговете й или да си пише нещо с нея. Пък ако не може да се гмурка в чуждите души да не го прави. И няма и голяма нужда от това. То красотата, която е вътре в душата й много често излиза по написаното от нея или струи като настроение от самия блог, който тя прави .
Не знам кога й е рождения ден, но съм си решил един ден в годината да й пожелавам да е жива и здрава! И все така да радва хората около себе си с това което прави. И не знам защо така ми хрумна, може да е някакво съвпадение, но ми се иска този ден да е точно днес. Пък аз вече съм си решил, че ако от днешна дата нататък за 50 – 60 години не успея да стигана до дъното на душата й… мисля си да се откажа изобщо да го търся. Знае ли човек може пък да има по земята и такива хора с душа без дъно и без край. Само ми е интересно едно: Колко ли обич доброта и човечност може да се побере и да има в една такава безбрежна душа като нейната? Е за да си отговоря на този въпрос може би ще трябва да се погмуркам още няколко десетилетия из нея. Не зная! Но който иска може на мен да ми пожелае търпение в гмуркането, а на тази жена здраве и дълъг живот, че дано да успея да стигна до някакъв извод де!
И за какво сега издърдорих всичките тез фантасмагории?
Ах, да бе да!
Сетих се за деня дето си го бях намислил да поздравя Ели! Мен хич ма не бива с поздравите ама ней се. Та стига съм плещил ами ще я карам лаконично и по същество…
Ели поздравявам те с твоя ден! Бъди жива и здрава и все така слънчева и всеотдайна към децата си, роднините си, съпруга си ( Ми да, не ми се смейте де! Той не й е от роднините )и за приятелите си ( реалните от живия живот и виртуалните от нета), и за всички други хора, които обичаш и чувстваш близки по някакъв начин!
Rygit
© Ригит Все права защищены
Ще трябва да си прехапя раздвоения език и да призная...ужасно много ми хареса!
Това е поредната твоя творба, която се гмурка в незримото. Правиш го с такава лекота! Срешнал си сродна душа, това не е огледална такава. Късметлия! И талантлив, да му се не види!