Грен говореше с младия Рикен край лагерния огън, решил да задоволи част от любопитството му и му бе разказал в подробности няколко спечелени битки. Момчето го слушаше възхитено, с възклицания ,  и от време на време го прекъсваше с въпроси:

-И никога ли не ви е страх по време на битка, сир? Даже и с трите великана?

- Разбира се, че ме е страх , Рикен! Но не за мен самия , а за моите любими хора... Да не пострада някого, на когото държа и когото обичам!  За жалост това се случи в Спелтън! Загубих помощникът си Гравин, смел воин-скаут и предан приятел! Това боли повече, от всяка рана която може да получи мъж в битка!

-Разбирам ,сир! И Рикен  го е страх понякога, сир! Страх го е да не загуби някого, когото обича силно ! Да не загуби майка си или приятел, както загуби баща си при лов! - натъжи се младежът. Грен го разбираше чудесно и му рече, за да го разсее от тъжни мисли:

 - Някога ще ти покажа големият меч , омагьосан за мен от мис Лиза! Оръжието е по-високо от тебе, момко и  тъй остро и тежко, че сека дървета с него с един замах! Интересно ли ще ти е да го погледнеш?

- Ама как, мистър Грен!   Ще е чест за Рикен! Огромна чест! - грейна с радост лицето на младока. - Нямам търпение, сир!

- Скоро! Съвсем скоро, тогава!  - рече воинът , и  забеляза, че Корнел му бе помахал да се приближи до него.

-Казахте че имате въпроси, мистър Грен... За мен и за народа ни! - рече му командирът с усмивка. - Насаме ли предпочитате да говорим или тук при другите ловци?

-Насаме, сър ! Ако е възможно? - отвърна му избраният воин.

-Добре! Последвайте ме! Нека се разходим!

Двамата тръгнаха заедно към полята в близост до северната част на лагерът им. Беше се стъмнило отдавна и звездното небе, както винаги, впечатляваше силно Грен .

-Красота е, наистина! - рече Корнел,  забелязал къде гледа приятелят му , както и изражението на неговото лице.

-Да! - рече воинът замислен. - Красота...

-В Толхаус гледката не беше толкова ясна, заради димът и мръсотията , но тук всичко се вижда! Всяка звездичка!

- Заинтригувахте ме, когато ми казахте че сте израснал в речния град ,сър! Чудно как сте се озовали от там , та чак в най-далечните джунгли на Запада...

- Няма да скромнича и ще потвърдя , че наистина историята е  интересна... Поне според мен! - рече с усмивка командирът. - Баща ми беше богат търговец , сър! Наистина богат и с много силно влияние и връзки в града! Искаше да ме вкара в неговият път и занаят , а може би и в градския съвет! Може да се е надявал дори , да стана главен управник някой ден, понеже бях умно хлапе! Аз пък исках да стана изследовател! Ха-ха-ха! Обожавах да чета книги и разкази, главно за различните места от континента, за народите и животните в тях и исках да ги зърна със собствените си очи! Обожавах и да помагам на хората, както и с каквото мога, дори на най-  обикновените, простите и бедните, господарю Грен! Меката ми , любопитна и грижовна натура, никога не се бе харесвала на моя баща! Той бе една от онези породи мъже, обичащи богатството, силата, властта най-много... Не желаеше да ги споделя с никого, а мен виждаше, като шанс за продължението на тези му ценности и цели и съответно се опита да ме превърне в свое копие... Щом дълги години не успя да ме пречупи и промени според своите разбирания, започнахме да се караме често и да се отчуждаваме съвсем. Скоро аз реших да замина на няколко бойни експедиции, организирани от Толхаус, към далечния изток! Той побесня, че ще рискувам живота си... Не искаше да губи единственият си наследник, макар и непокорен и с различна душа и цели. Подкупи командирът ми да ме откаже и изложи пред останалите воини, по ужасно грозен начин, явно с надеждата, че след това ще се върна при него и ще го послушам. За щастие, аз разбрах всичко и сърцето ми бе разбито и наранено толкова силно, че събрах набързо каквито мои вещи ми бяха пред очите, откраднах един кон и препуснах на запад. Исках да видя дивите джунгли, за които бях чел от дете, пък дори и това да е последното нещо, което ще зърна. Някак се добрах жив до едно село далеч на югозапад от тук, където ме приеха за кратко и се погрижиха за мен, защото бях изгладнял и ранен лошо. Така и не си тръгнах от джунглите, сър! - рече Корнел и се загледа усмихнат в своя другар, със сълзи в очите. - Хората бяха прекрасни! В това село научих какво е истинска любов , грижа и какво е да принадлежиш някъде... да се чувстваш пълноценен и удовлетворен! Научих неща, които не ги пише в никоя книга, неща които човек трябва да види , изживее и изстрада, за да разбере истински... И така, сър! Продължих да пътувам из гористите планини и да изследвам този нов свят, докато не се влюбих силно в  жена от племената! Това ме задържа в едно селище, в което скоро започнах да израствам сред йерархията, заради качествата си, които хората там ценяха много! Преди няколко години станах главен командир на горските пазители! А  за по-голямата част от народа на запад няма нужда да ви разказвам повече... Мисля, че ги оценихте добре, от първо лице, през прекараното си с нас време и особено предполагам... след тази вечер,  край огъня...

 -Да , сър! Племето е пълно с прекрасни хора! Наистина излъчват добрина и мъдрост... - подхвана Грен, но дочу някакво странно шумолене от полето пред тях и замълча за миг. Първоначално не му беше обърнал внимание, вероятно някакво малко животинче се движеше сред ниската трева... После обаче звукът се повтори пак и пак и изостреният слух и сетива на воина доловиха нещо, което много му напомни на човешко , тихо покашляне... “Не можеше да бъде!” - помисли си той. Все пак избраният воин реши да използва придобитата си от гущера Макгорн дарба, което не беше правил отдавна. Той се концентрира силно, към мястото от където идваха съмнителните шумове и чу мислите на десетки хора. Двадесет секунди му трябваха да разбере какво става, от главата на един от тях. Бяха воини на Коалицията от изток, над петдесет човека, които бавно лазеха и се промъкваха към лагерът им. Грен остана спокоен и не реагира по никакъв начин , след което каза съвсем тихо на Корнел:

-Към лагера пълзят около шестдесет воина на Коалицията! Не се издавайте по никакъв начин, че сме ги забелязали! Аз ще остана и ще се престоря че трябва да се облекча , а вие ще се върнете бавно, обратно в лагера, все едно нищо не е станало и ще известите и въоръжите хората си! Изключително важно е да намерите и известите и мис Лиза!

-Вие , сериозно ли... ? - започна командирът усмихнато, явно мислейки си, че е някоя среднощна шега, но видя сериозността в очите на Грен.

-Съвсем, сериозно! Хайде вървете! Мисля че мога да ви спечеля десет минути! После ще последва битка! Вървете, хайде командире!

Корнел го потупа по рамото приятелски, с напрегнат поглед , обърна се и бавно тръгна към лагера , като си подсвиркваше тихо , припявайки си някаква песен. Грен се престори, че сваля леко панталона си за да отиде по малка нужда , подготвяйки  се  мислено за бой.