Два живота, две съдби, една любов- четвърта част

                                                               Два живота, 

                                                                                         две съдби, 

                                                                                                             една любов

                                                                                      Четвърта част

              Античният град основан от римският император Диоклециан, наречен от основателя си Диоклецианопол, днес се нарича Хисаря.    За този древен град свидетелстват  останките на крепостната стена и главната порта на града наречена “Камилите”, заради формата й на двугърба камила, Малко градче в Пловдивска област, недалеч от град Карлово, родното място на Апостолът на Свободата. Хисаря  е известно с многото лечебни извори.  Те са 22. Тук хората лекуват ревматизъм, камък и пясък в бъбреци и жлъчки, лекуват  стомашни и гинекологически и какви ли не  други болежки. Нуждаещите се пият минералните води в специални порцеланови бърдучета с  или без цветни рисунки и с  различни форми. Правят бани, като се киснат в басейни с горещата  вода. 

През 1945 година, когато за пръв път отидохме в Хисаря, в града имаше само един хотел. До хотела беше и киното на града. Собственикът  на хотела беше собственик и на киното. Ние бяхме отседнали в хотела, така че можех свободно да ходя на кино когато си искам. Бях само на 8 годинки и половина. В момента даваха филма “Крачун и Малчо на лов за духове”. Гледах го често.

Следобедите, ходехме в единствената кафе сладкарница на града, където родителите ми пиеха кафе и ядоха пасти “крем пита”, още топли и безумно вкусни. Аз не обичах тези крем пити и отказвах да ги ям, въпреки настояването на мама. Днес крем питата е любимият ми сладкиш, но онези от Хисаря, с фантастичния вкус на ванилия, никъде ги няма.

На следващата година отново бяхме в Хисаря. В кафе-сладкарницата се запознахме с две семейства арменци от Варна. Чичо Ованес и леля Ани имаха син Арто, три години по-голям от мен. Другото семейство с фамилия Цуличян бяха по-възрастни, бездетни. Много финни хора. По настояване на чичо Ованес, трите семейства ходихме на екскурзия до Карлово и направихме пикник недалеч от водопада. Това е било през юни 1946 година.

През август същата година се състоя първата, за щастие и последна репатриация на  1000 семейства български арменци към Съветска Армения. Семейството на чичо Харутюн, по-малкият брат на татко,  заминаваше и ние отидохме във Варна да ги изпратим.

Бяхме наели стая  в една гръцка къща, на крайбрежната улица “Червеноармейска”, точно до комендантството на “Съветската  армия”.

На брега, точно пред нашата къща, сутрин рибарите излизаха от морето със  сутрешния улов. Татко взимаше една тенджера и ходеше да купи раци, живи и мърдащи, които мама вареше и си хапвахме вкусничко.

Една вечер, разхождайки се по “гезмето” (стъргалото), т.е главната улица, срещнахме семейство Цуличян. И още на следващият ден, в къщи дойдоха чичо Ованес и леля Ани, и настояха да се настаним в тяхната квартира. Никакви аргументи на татко и мама, не можаха да ги убедят, че тук ни е добре. Зарязахме наетата стая и се преместихме в тяхното малко жилище. Дадоха ни своята спалня, а те самите се завряха в кухничката.  Живееха в къщата на един файтонджия.  На приземния етаж беше и яхъра на коня, та из цялата къща се носеше миризмата на конски фъшкии.  Невероятно гостоприемни и щедри хора, независимо от твърде скромното им финансово положение. Чичо Ованес беше леблебиджия и мъж и жена ходеха по селските събори и градски панаира да продават леблебия, фъстъци и други печени и солени ядки. Имаха и дъщеря, Мари, моя връстничка.

И така, след 1951 година, всяко лято летувах във Варна. Един месец у чичо Ованес и леля Ани.  С Мари и Арто станахме близки приятели. Понякога от Ямбол идваха да гостуват на леля си и Ноеми и малкото Марче. И компанията ни се увеличаваше. Ходехме на плажа, вечер се разхождахме по “гезмето”, а събота вечер ходехме с други приятели на Арто, в ресторант  “Казиното” в Морската градина. Там свиреше голям оркестър за танцова музика с солисти, и ние танцувахме до насита. Хапвахме варненски кърначета и пиехме бяло вино “Димят” или “Карловски мискет”.  Хубави безгрижни години. Понякога  пеша ходехме и до курорта “Балкантурист”, на 8 км  от града. По-късно го нарекоха курорт “Дружба”. Но 1951, 52, а може би и 1953 г. там  имаше само един ресторант на име “Балкантурист”. Свиреше прекрасен оркестър пловдивчани, начело с известния Моката. Тук, Ноеми ме учи да танцувам. Бях само на 15 години и малко залупен.

“Раз стомна за вода, дваж стомна за вода” и естествено, по закона за всемирната гадост, стомната се чупи.

Началото беше през август 1954 година. По-точно на 10 август. Беше делничен ден. Ни в клин, ни в ръкав семейство Шахбазян, т.е чичо Ованес, леля Ани, Арто и Марчето решиха да вечеряме в Казиното. Към нас се присъдени и брата на чичо Ованес, чичо Минас и съпругата му. И тръгнахме по главната към Морската градина. Бяхме стигнали до  бюрото на “ТАБСО”, когато Марчето видя една своя съученичка седнала на балкона на ъгловата къща. 

- Ирче, какво правиш,- се провикна Марчето и обръщайки се към мене попита. Искаш ли да я поканим. Ще бъдем две млади двойки и ще можем да танцуваме. Отговорих, че не я познавам и ми е все едно. Но Марчето я покани и след минути Ирис слезе и се присъедини към нашата компания.

Вечеряхме, танцувахме и към 23 часа си тръгнахме. Момичето ми каза, че скоро ще ми става съгражданка. Била приета студентка в Медицинска Академия в София. Стоматология. Баща й и майка й също били зъболекари. Честитих й. Оказа се, че е родена на 11 август и след броени минути ще навърши 18 години. Хайде пак “честито”.

На 17 август аз излетях за София. Докато чаках рейса за аерогарата пред ТАБСО, на отсрещния балкон се появи новата ми позната и каза, че след десетина дни ще дойде в София. Нали съм кавалер, казах, че ще я посрещна. Нямах никакво намерение, ама дяволът си няма работа. 

След дълга любовна връзка, на 2 Януари 1961 година сключихме брак с Ирис. А на 27 септември 1962 се роди Ева. Няма да описвам семейния ни живот. Нагоре, надолу, на ляво, на дясно. Кога щастливи, кога скарани и нещастни. Цели 56 години. И 2015 година напуснах семейното огнище, в което отдавна не беше останала искрица топлина.

Иглата на Адмиралтейството отново блести в синьото небе на Ленинград. Малки увеселителни корабчета возят туристи от всички страни на света по водите на Нева. Пред Ермитажа опашката не изчезва всеки ден. Кафе “Норд” е пълен с ранобудни ленинградчани, дошли да пият чашка кафе и любимите петифури. Пред антиквариата, две възрастни дами, надхвърлили отдавна осемдесетте, останали по чудо след блокадата, бавно крачат подпряли се на елегантните си бастуни със сребърни дръжки. “Маря Ивановна, Вие помните ли, Пьотър  Васильевич, нашият съсед, вчера се споминал. Бог да го прости. Маря Ивановна  и  София Григориева се познават още от детската градина, вече повече от 80 години са близки приятелки, но продължават да си говорят на “Вие”. Ленинградчанки! Аристократизмът на Санкт Петербург не ще изчезне никога.

Лена е станала красива девойка, с прекрасни коси и стройна фигура. Ухажори не липсват. Има даже кандидат за женитба.  Той е руснак. Лена го харесва. Хубав, интелигентен младеж. Но… нещо я спира. Руснак, не е от нейната кръв. 

Когато след време, съдбата я среща с младия инжинер Анатолий Зильбер, нещата се развиват мълниеносно. Само след няколко месеца, през март 1960 година се подписват в ЗАГС.

Брат й, Сева е завършил института и е заминал на работа далеч от Ленинград. Там съдбата го е срещнала с разведена жена с момиченце и той се жени за нея. Много рядко се връща в Ленинград. 

Младото семейство заживява в квартирата на улица Милионная. Мама Нина, Лена и Толя, в единствената стая. Нина и Анатолий са пушачи. Още от първия ден, мама Нина заявява:”всеки пуши собствените си цигари”. Тя пуши прочутите руски папироси. Цигари с мундщук като “Казбек” или “Беломорканал”.

На 26 декември същата година се ражда Оля. Красиво момиченце, което расте щастливо при мама, татко и баба.

Вече пораснала, ученичка в първи клас, един ден се връща разплакана от училище и през сълзи казва:  “Мамо не искам  да  съм еврейка”. Децата в училище й се подиграват и обиждат, че е еврейка. Как да се обясни на седем годишното дете, че не може да си смени корените. Понякога и децата биват жестоки. Домашното възпитание и това което чува от родителите си, от баби и дядовци, от лели и вуйчовци, оформят съзнанието му.

Олинка расте красива и стройна девойка. Среща Игор, омъжва се за него и един прекрасен септемврийски ден се ражда малката Яна. 

Семейството вече има собствен апартамент. На власт е дошъл “човекът с белег на челото”. Времената са се променили и вече може да се пътува зад граница.

Толя има леля и братовчеди в Канада. Лелята живее в Монреал и ги кани на гости. Лена, сякаш предчувства, че това пътуване ще промени напълно живота им. Прави неимоверни усилия да осигури визи, самолетни билети, ходи няколко пъти до Москва и успява.

Прекарват един чудесен месец при лелята и Лена иска да останат тук. Да искат емиграция. Анатолий е против и си тръгва. Завръща се в Санкт Петербург, който си е върнал историческото име. Лена остава в Монреал и действа за емигрантски статут. Получава го по блестящ начин. И тогава започват тежките години. Без език, без професия. Тук няма дворец на пионерите! Живота й е изключително тежък. А и лелята на Анатолий е била против нейното оставане. 

Учи английски, чисти къщи на богати евреи, спестява всеки долар. Лена е боец, не се предава, късметът й заработва и си намира по-добра работа. Богато еврейско семейство, възрастни хора имат нужда от камериерка. Към апартаментът им има и малка гарсониера за компаньонката на възрастната дама. Лена се настанява при тях, приготвя закуска на старите, готви, чисти, пазарува и пести всеки цент.

След една година пристига Толя придружен от техния ердел териер. На аерогарата вярното куче виждайки Лена, с радостен лай и огромен  скок се хвърля върху любимата си господарка. Картината е покъртителна.

По това време, Лена вече е наела жилище, заедно с друго руско семейство и когато идва Анатолий, скоро след това наемат друго жилище. 

Стават канадски граждани. Мъчи ги раздялата с дъщерята и внучката. Оля и Игор, заедно със  седемгодишната Яна заминават  за САЩ, в Бостън, където са родителите на Игор. Баща му е преподавател в университета.