Двама

  Щом звездите целунаха земята, малки птици пристигнаха в града. Черни птици. Донасят ли те тъгата или в сърцата си са приютили спасението ми? Общуват помежду си с нежна любов, която още звучи в главата ми. Носят тежък аромат на мъка, който се сля с аромата на парфюма ми от рози. Но мисля, че тяхната горест надделява над бодливите цветя. Носител съм на тяхната странна привързаност вече. Погледите им бяха студени, бездушни, статични, но блясъка, който Луната отразяваше чрез тях беше тъжен и щастлив, едновременно. Никой не разбра какво е породило този диалог между нощния дар и черните гости. След като пътуваха из града, перата им вдигнаха част от тъмнината. Не мога да си спомня дали вече не се зазоряваше, но в този здрач ясно видях през малкия прозорец как едната заби ноктите си в другата и падна капка кръв от сърцето на жертвата. Когато Слънцето разтопи черната пелерина, намерих капката алена съвсем случайно. Скоро усетих, че те са събирачи на души - двама влюбени, омагьосани от Любовта. Когато са дошли, са взели моята душа и така съм загубила теб... Дълго летях и дълго те гледах, пазих те... Дълго ще страдам, но ти не ме помни дълго... Аз отпътувам... Някой ден ще дойда за теб!