Двама

Двама

    В малкия апартамент на четвъртия етаж се чуваше детско гласче. То подвикваше и огласяше със звънък смях стаите. От време на време на детския смях пригласяше и мъжки глас.
  Седемдесет и двегодишният Йордан беше сам с внучето си Огнян. Възрастният мъж бе очаквал с нетърпение малкото човече още от предния ден, когато му се бяха обадили, че ще доведат детето да го гледа за около час-два. Час-два, които да направят щастлив деня му. И сега тези мигове, които двамата прекарваха заедно, бяха по-ценни от всяко нещо за стареца. Тези часове, когато Йордан можеше да придържа малките ръчички и от време на време да гушва малкото телце и да му разказва хиляди интересни неща, бяха безкрайна радост. Напоследък не му се случваше много често да му оставят Оги. Снаха му сама си гледаше детето. Беше свикнала да се оправя бързо с домакинската работа и отделяше цялото си останало време на малкия, и само когато се наложеше някъде да излязат с мъжа си, оставяха малкия при дядото. Детето беше променило и осмислило до неузнаваемост живота му. Беше донесло толкова много положителни емоции. Откакто Оги се беше родил, той беше най-скъпото нещо на света за стареца и цялата му любов бе насочена към него. Към това малко същество, което нетърпеливо изучаваше света със своите любопитни очички и със своите пръстчета искаше да пипне всяко нещо, да надникне зад всеки ъгъл. Изгаряше от желание да направи това, което големите правеха необезпокоявани. Всичко разтваряше своите неизвестности пред малкия, а старецът беше щастлив да му показва многобройните непознати неща и да гледа възторга, който предизвикваше новото в детския поглед.
  -Ох, и ти порастна, чедо!- въздъхна възрастният човек, като гледаше с умиление малкото  същество, което пристъпваше неуверено на нестабилните си крачета и се улавяше тук-там за предметите около себе си. Беше проходило скоро, след като навърши годинка.
  - Оги, ела тука, чеденце!- протегна набръчканата си ръка Йордан и усмивка грейна на лицето му.
Мъничето се заклатушка към дядото и подаде ръчички. Възрастният човек пое детето и го вдигна на ръце.
-         Деееее, деееде!- извика малкият и се сгуши в дядо си.
Най-хубавите думи на света. И Йордан можеше да ги слуша до безкрай. Беше ги чул за първи път точно преди седмица. И тогава се почувства невероятно. Колко хубаво звучаха. Сякаш звънваше камбанка. Дали и другите дядовци са така като мен - си помисли тогава старецът и се почувства ужасно горд.
   Ех, да можеха по-често така да те оставят при мен – въздъхна Йордан. Спомни си времето, когато синовете му бяха малки. Много ги обичаше и двамата, но работата му беше изключително напрегната и нямаше време да им отделя внимание. Непрекъснато беше на смени - ту първа, ту втора и когато се върнеше вкъщи, децата или вече спяха, или бяха на училище. Така, докато те бяха малки и трябваше да им се радва, минаха младите му години. После синовете пораснаха и се отделиха. Така мина и животът му. Остаря. Преди две-три години почина и жена му. И той остана сам в апартамента си. Не искаше да пречи на никого и затова не пожела да отиде при никого от синовете си. Но им каза, че винаги могат да разчитат на него, ако стане нужда. Рядко му се обаждаха и той знаеше, че нямат нужда много от възрастен човек като него, но като се роди Оги, нещата се промениха. За стария Йордан дните, в които му водеха детето, се превръщаха в празник. Мисълта, че ще посрещне това малко същество, му носеше неописуема радост. Очакваше с нетърпение детските очички, които любопитно се стрелваха към него и разтваряха сърцето му. Той толкова обичаше тези невинни детски очи. За тях беше готов на всичко. Стига да му оставеха за по-дълго малкото същество. Но и това му стигаше. Само да го види.
-         Дееееде! -  изпелтечи Оги.
-         Хайде, фъррр! – старецът завъртя човечето във въздуха.
   И при всяко завъртане из стаята се разнасяше детски смях и дядото срещаше щастливия поглед на момченцето. Йордан усещаше как и собственото му лице също свети в усмивка! Две лица, едното набръчкано от годините, видяло какво ли не и едно невинно, нежно, детско личице се гледаха едно друго. И излъчваха нещо толкова ценно, толкова хубаво. Излъчваха обич.