Двама
Двама
В малкия апартамент на четвъртия етаж се чуваше детско гласче. То подвикваше и огласяше със звънък смях стаите. От време на време на детския смях пригласяше и мъжки глас.
Седемдесет и двегодишният Йордан беше сам с внучето си Огнян. Възрастният мъж бе очаквал с нетърпение малкото човече още от предния ден, когато му се бяха обадили, че ще доведат детето да го гледа за около час-два. Час-два, които да направят щастлив деня му. И сега тези мигове, които двамата прекарваха заедно, бяха по-ценни от всяко нещо за стареца. Тези часове, когато Йордан можеше да придържа малките ръчички и от време на време да гушва малкото телце и да му разказва хиляди интересни неща, бяха безкрайна радост. Напоследък не му се случваше много често да му оставят Оги. Снаха му сама си гледаше детето. Беше свикнала да се оправя бързо с домакинската работа и отделяше цялото си останало време на малкия, и само когато се наложеше някъде да излязат с мъжа си, оставяха малкия при дядото. Детето беше променило и осмислило до неузнаваемост живота му. Беше донесло толкова много положителни емоции. Откакто Оги се беше родил, той беше най-скъпото нещо на света за стареца и цялата му любов бе насочена към него. Към това малко същество, което нетърпеливо изучаваше света със своите любопитни очички и със своите пръстчета искаше да пипне всяко нещо, да надникне зад всеки ъгъл. Изгаряше от желание да направи това, което големите правеха необезпокоявани. Всичко разтваряше своите неизвестности пред малкия, а старецът беше щастлив да му показва многобройните непознати неща и да гледа възторга, който предизвикваше новото в детския поглед.
-Ох, и ти порастна, чедо!- въздъхна възрастният човек, като гледаше с умиление малкото същество, което пристъпваше неуверено на нестабилните си крачета и се улавяше тук-там за предметите около себе си. Беше проходило скоро, след като навърши годинка.
- Оги, ела тука, чеденце!- протегна набръчканата си ръка Йордан и усмивка грейна на лицето му.
Мъничето се заклатушка към дядото и подаде ръчички. Възрастният човек пое детето и го вдигна на ръце.
- Деееее, деееде!- извика малкият и се сгуши в дядо си.
Най-хубавите думи на света. И Йордан можеше да ги слуша до безкрай. Беше ги чул за първи път точно преди седмица. И тогава се почувства невероятно. Колко хубаво звучаха. Сякаш звънваше камбанка. Дали и другите дядовци са така като мен - си помисли тогава старецът и се почувства ужасно горд.
Ех, да можеха по-често така да те оставят при мен – въздъхна Йордан. Спомни си времето, когато синовете му бяха малки. Много ги обичаше и двамата, но работата му беше изключително напрегната и нямаше време да им отделя внимание. Непрекъснато беше на смени - ту първа, ту втора и когато се върнеше вкъщи, децата или вече спяха, или бяха на училище. Така, докато те бяха малки и трябваше да им се радва, минаха младите му години. После синовете пораснаха и се отделиха. Така мина и животът му. Остаря. Преди две-три години почина и жена му. И той остана сам в апартамента си. Не искаше да пречи на никого и затова не пожела да отиде при никого от синовете си. Но им каза, че винаги могат да разчитат на него, ако стане нужда. Рядко му се обаждаха и той знаеше, че нямат нужда много от възрастен човек като него, но като се роди Оги, нещата се промениха. За стария Йордан дните, в които му водеха детето, се превръщаха в празник. Мисълта, че ще посрещне това малко същество, му носеше неописуема радост. Очакваше с нетърпение детските очички, които любопитно се стрелваха към него и разтваряха сърцето му. Той толкова обичаше тези невинни детски очи. За тях беше готов на всичко. Стига да му оставеха за по-дълго малкото същество. Но и това му стигаше. Само да го види.
- Дееееде! - изпелтечи Оги.
- Хайде, фъррр! – старецът завъртя човечето във въздуха.
И при всяко завъртане из стаята се разнасяше детски смях и дядото срещаше щастливия поглед на момченцето. Йордан усещаше как и собственото му лице също свети в усмивка! Две лица, едното набръчкано от годините, видяло какво ли не и едно невинно, нежно, детско личице се гледаха едно друго. И излъчваха нещо толкова ценно, толкова хубаво. Излъчваха обич.
© Сеси Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Чудесно разказваш, Сеси!
А това, което си написала е самата истина - това са най-хубавите неща в живота!!!
Поздрави!
-
И аз чувствам сь6тото с моя внук.Една седмица в Мадрид "грее6е сльнцето" ,но сега като си замина за Бьлгария, ми се стьмни небето.Харесах!
-
Трябва да се радваме точно на тези малки неща!
-
Благодаря ви, Вилдан, Антонио, Галя!
Галя, и на мен още ми е много рано, но гледах един мой близък роднина, как като се радваше на внучето си, очите му искряха и не можах да остана безучастна! -
Топъл и човешки разказ, излъчващ обич!
-
Благодаря ви, че бяхте тук! Развълнувахте ме, Силвия, Ники,Лиляна, Силвия84, Виолета, Валя, Плами, Сашо!
-
Интересен, образен и вълнуващ разказ,
пропит с обич човешка и топлина!
Щастлива Нова Година и сбъднати мечти, Сеси!
-
Ех, че човешко, човешко!
-
Топъл, човешки ... Поздрав, Сеси!
-
Споделена обич!Много хубаво!
-
четох още вчера,радвам се много,че го направих
-
"Децата са ръцете ни, а внуците- пръстите"
Поздрав! -
Благодаря ви от сърце и се радвам, че харесахте, Безжичен, Ели, Весе, Любо, Нина, Илко, Ивон, Боби, Матьо!
-
Чудесен разказ! Поздравления!!!
-
Хубав човешки разказ!С поздрави, Сеси!
-
Поздрави Сеси ,хубав разказ в хубав и светъл ден Богоявление!!!
-
"Излъчваха обич"!
Хубаво разказваш, Сеси!
Поздрави! -
Толкова точно и хубаво е описано! От много млада жена... ! Браво!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Поздравления!