Самотна и примряла от студ, Инна се беше сгушила под един саван, увита в старо и изпокъсано одеяло. Трепереше като лист,  безмилостно брулен от вятъра и колкото и да се мъчеше,  не можеше да се стопли съвсем.
Дъждът разкалваше целия и без това, сив и мрачен пейзаж на студения град. Всичко потъваше в тъмнина... По улиците вече почти не се забелязваха хора, всеки се бе прибрал на топло и уютно в дома си с изключения н бездомната Ина, която продължаваше да трепери в прегръдката на единствения си приятел- безмилостният вятър. 
"Колко е несправедлив животът!" - мислеше си тя и се опитваше да заспи, като бавно триеше сълзите в красивите си очи. 
Дали това не бе дъждът, който така нахално се промъкна в наранената ù душа?...
Инна беше полусирак, отраснала по домовете за деца,  без родителска грижа. Твърде рано разбра за болката, недоимъка и страданието на живота. Беше пребивана до смърт от родния си баща,  а майка ù бе починала още при самото нейно раждане. Толкова мъка и толкова несправедливост!...
Понякога преди да заспи, тя се страхуваше да не би отнякъде да се появи деспотичният ù баща и да започне да я малтретира, както някога. "По-добре, че съм сама на улицата в този ужасен град, отколкото да търпя ударите на собствения си баща." - често се успокояваше с мисълта, че него вече го нямаше и въпреки че е бездомница,  тя се чувстваше свободна, свободна,  както никога преди! 
Нощта дойде, почти неусетно. Инна спеше дълбоко увита в собствената си прегръдка под стария саван.
Почти тихо до нея се бе настанил висок мъж с безобразно овехтял костюм; скитник също като самата нея. Навярно е търсел подслон за тази нощ, който бе намерил именно тук под същия саван до Инна. 
Сутринта събуди града с нежните слънчеви лъчи на октомври. Листата на дърветата, още мокри от среднощния дъжд се разпръсваха от целувката на вятъра и отиваха някъде, съвсем далеч от суетата на деня...
Инна се събуди и с почуда забеляза високия мъж до себе си. "Хм, странно! Kой  ли е този човек?" - Изучаваше го някак с любопитство и страх същевременно, да не би да ù стори нещо лошо, въпреки че щом е спал тук съвсем близо до нея, ако е искал да я нарани, отдавна щеше да го е сторил.
Сякаш забелязал погледа на момичето върху себе си, той отвори очи. Инна се стресна. "Имаше тъжни и някак дълбоки очи този скитник." - помисли си Инна. 
– Добро утро! - каза той. – извинявай, може би си се изплашила от моето присъствие тук. Просто търсех временен подслон за през нощта.
– Добро утро! Няма нищо - Инна продължаваше да гледа странно. Борис!... Tака ù се представи мъжът, останал до нея в дъждовната нощ.  Изключително възпитан и внимателен в обноските си, което не беше присъщо за поведението на един бездомник.
Борис не винаги бе живял на улицата. Той имаше положение в обществото, нормално семейство, прилична работа, добри доходи, докато един ден всичко това рухна! Просто се срина! Ей така, сякаш от нищото!... Борис се бе увлякъл по наркотиците и това му струваше много, много повече отколкото, тогава можеше да си представи...
Инна се натъжи от разказа на самотника и почти се разплака, но някак успя да преглътне сълзите си.
"Защо хората бяха толкова жестоки?" Защо проклетият свят винаги осъжда така безмилостно различните, бедните, сгрешилите? "Нима светът е Бог?!" Та той е по-нечист от дявола, заради безразличието и немилостта си!-" Инна се измъчваше за кой ли път с подобни разсъждения и въпроси. Но, никога не намираше отговор...
Потънали в разговори и мисли, двамата решиха да потърсят нещо за ядене и чиста вода за пиене. Тръгнаха заедно, хванати за ръце, по още мокрия паваж...

Дните и нощите неусетно се изнизваха, зимата приготвяше града за сковаващата си прегръдка. А заедно с нея обричаше и двама скитника на още по-големи мъки и изпитания... Мъжът с овехтелия костюм и момичето с красивите очи, изглежда не се страхуваха толкова от настъпващия студ. Те бяха заедно, сгушени в своята жестока съдба, успяла да им дари красотата и нежното докосване на чувствата. Любовта, която други търсеха безуспешно в ритъма на нормалния живот... в скъпите удоволствия в безобразните барове и заведения, в греха на нощта и навсякъде другаде, но не и в сърцата си не и в душите си... 
Завити в прокъсаното и мръсно одеало, под стария саван, двамата бездомници споделяха болката на дните си, но и щастието от подаръка на любовта. Винаги разделяха всичко, което успеят да измолят, било то храна, вехти дрехи или малко монети. 
Наближаваше навечерието на Коледа, а Инна се бе разболяла тежко. Очите ù почти гаснеха. Борис не успяваше да измоли помощ от никой и никъде. Усещаше се толкова безсилен, толкова слаб, обичаше я толкова много! Тя бе малкото светлина и топлина в напразния му живот. "Защо?"  Защо всичко трябва да е безкрайно трудно, Господи, защо?" - Борис се молеше, страдаше плачеше всяка вечер, когато тя заспиваше изтощена от болестта си. 
На сутринта, точно на Коледа, той се събуди. Инна все още спеше или поне, така изглеждаше. Борис долепи устни до нейните, сякаш усещаше,  че това ще бъде последната им целувка.

– Обичам те! – каза ù тихо. Тя едвам отвори очи, погледна го и каза:

– И аз те обичам... толкова много... прегърни ме, моля те... за последн път!..." -Борис не можеше да сдържи сълзите си, прегърна своето малко щастие, своето единствено цвете, по-красиво от всички земни цветя... което сега издъхваше в ръцете му!....
"Не!" "не"! "не"! - Борис нямаше сила да се откъсне от безжизненото тяло на своята любов... Прегръщаше я и плачеше като дете, като човек, който бе загубил най- истинското нещо на този свят!... 
Остана така с нея цялата нощ, после и следващата...

В един тих следобед, докато белият сняг се сипеше из тъжния град и не подозираше нищо, възрастен господин беше намерил двете тела, прегърнати под стария саван.

– Скитници! - смотолеви човекът и побърза да се обади там, където е необходимо, за да дойде някой и да прибере телата от улицата.

20. 11. 2012 г.

автор: Моника Стойчева