Самотна и примряла от студ, Инна се беше сгушила под един саван, увита в старо и изпокъсано одеяло. Трепереше като лист, безмилостно брулен от вятъра и колкото и да се мъчеше, не можеше да се стопли съвсем.
Дъждът разкалваше целия и без това, сив и мрачен пейзаж на студения град. Всичко потъваше в тъмнина... По улиците вече почти не се забелязваха хора, всеки се бе прибрал на топло и уютно в дома си с изключения н бездомната Ина, която продължаваше да трепери в прегръдката на единствения си приятел- безмилостният вятър.
"Колко е несправедлив животът!" - мислеше си тя и се опитваше да заспи, като бавно триеше сълзите в красивите си очи.
Дали това не бе дъждът, който така нахално се промъкна в наранената ù душа?...
Инна беше полусирак, отраснала по домовете за деца, без родителска грижа. Твърде рано разбра за болката, недоимъка и страданието на живота. Беше пребивана до смърт от родния си баща, а майка ù бе починала още при самото нейно раждане. Толкова мъка и толкова несправедливост!... ...