Само с един човек обичам да приказвам. Този човек е моя пълна противоположност и винаги говори без да слуша, въпреки че не общуваме с думи. Много спорим и понякога даже имаме желание да се избием взаимно. Всеки от нас знае какво ще каже другият и въпреки това взаимно се опитваме да се изненадаме с нещо ново. От време на време се обичаме, често се мразим, тясно ни е заедно, задушава ни собственият ни дъх. Понякога този другият човек взема надмощие, друг път пък аз. Живеем в различни светове, но се случва да си ги разменим. Когато се изгубя в чуждия свят, забравям дали приличам повече на себе си, или пък на него, другия човек.  Никога не си омръзваме, макар че се познаваме още от началото. Имаме общи спомени, общи сънища, общо минало, общо бъдеще, за настоящето не съм сигурна. Понякога имам чувството, че заедно се намираме между времето, което е било, което е и което ще бъде. Там, където често попадаме, няма материя, няма енергия, там сме само ние, заедно, свързани и завързани един за друг. Не знам дали този, другият човек, е мъж или жена, дали има пол въобще, дали има нещо човешко у него изобщо, за да го наричам така. Когато го питам, не ми отговаря, може би крие нещо, може и да се срамува. Понякога мисля, че сме затворници, осъдени да не намерят изход един от друг. Когато мисля за това, се натъжавам и се опитвам да спра да мисля, затова ще спра да пиша.